Петнайсет минути по-късно Демарко предаде мобилния си телефон на сътрудник на Бил Смит от ВРУ, който се появи на площада пред Капитолия. След това се прибра у дома, събра си багажа и си ангажира място в първия самолет за Ванкувър. Все още не знаеше дали ще го използва, но искаше да бъде подготвен. После седна и зачака обаждането на Смит. Беше го предупредил, че ако бъде изолиран от разследването, ще се обърне към пресата, председателя и всеки друг, който може да създаде огромни неприятности на ВРУ и ФБР. На което Смит му каза да се успокои, защото е близък с Ема от години и ще направи всичко възможно да я открие. Демарко обаче не прояви никаква толерантност и отново му изкрещя, че ако не получи отговор до един час, той наистина ще…
След което изведнъж се сети за Даян Карлучи и забързано набра номера на мобилния й телефон.
— Чух какво е станало — рече в слушалката той. — Искам да разбера добре ли си.
— Не съм — отвърна Даян. — Онази азиатка застреля човека, който седеше на масата до мен, Джо! Кръвта му още е върху лицето ми. — Поколеба се за миг, после добави: — Ако не бях си сложила защитна жилетка, щеше да убие и мен. Никога не съм виждала толкова бърз стрелец!
— Но не си ранена, нали? — разтревожено попита той.
— Не съм, ако не се брои синината на гърдите ми, голяма колкото супена чиния. Но все още треперя… — В слушалката прозвуча сподавено ридание: — И не мога да спра да плача, по дяволите!
— Успокой се, всичко е наред — тихо рече Демарко. Съзнаваше, че думите му звучат глупаво, но нямаше какво друго да каже.
— Нищо не е наред! — извика Даян. — Тя уби и Дарън!
— Кой?
— Партньорът ми, Дарън Тайър!
До този момент Демарко не знаеше малкото име на Тайър. Трудно му беше да си представи мъртъв този млад човек с наивна физиономия и смешно щръкнали уши.
— Много съжалявам, Даян — каза той. — Но вината не е твоя…
— Да, но онзи задник Харис се държи така, сякаш е моя! Отчаяно търси някой, на когото да стовари отговорността за касапницата в ресторанта, а аз съм му подръка. Твърди, че трябвало да й попреча да избяга.
— Трябва да е луд, за да се опита да стовари вината на твоя гръб! — отсече Демарко. — Той беше ръководител на операцията, следователно отговорността е изцяло негова!
— Не знаеш какво представлява Глен Харис! — изхълца Даян.
Горкото момиче, помисли си Демарко.
— Преместването ти тук все още е валидно, нали? — смени темата той.
— О, да — горчиво се засмя тя. — И вероятно ще стане по-скоро от очакваното. Харис иска да се отърве от мен и разправя наляво и надясно, че определено имам нужда от допълнителна подготовка.
Демарко не знаеше как да я успокои. Но реши, че ако Харис се опита да прецака кариерата й, непременно ще поговори с Махоуни.
— Радвам се, че ще се върнеш във Вашингтон — каза на глас той. — Дори да е съвсем за кратко, пак се радвам!
— И аз, Джо — меко промълви младата жена. — И аз…
Половин час след този разговор го повикаха в Пентагона и го отведоха в малък кабинет в сектор C, където го посрещна майор от армията на САЩ с азиатски черти. На бюрото лежеше телефонен репродуктор, а от другата страна на линията чакаше Бил Смит, все още във Ванкувър.
— Какво означава репликата на чужд език на записа? — нетърпеливо попита Демарко.
— „Направи го, веднага!“ — отвърна майорът.
Какво да направи, дявол да го вземе?
— Ема нарича непознатата Ли Мей — наведе се към репродуктора той. — Коя е тя?
Колебанието на Смит продължи прекалено дълго.
— Изобщо не се опитвай да ме будалкаш, Бил — предупреди го Демарко. — За последен път ти казвам, че ако продължаваш да ме държиш настрана, съвсем скоро ти и твоите клоуни ще бъдете принудени да организирате пресконференция!
— Ли Мей е агент на китайското разузнаване, която Ема разкри на Хаваите преди двайсетина години — отговори най-после Смит.
38
Хонолулу, Хавайските острови, двайсет години по-рано
Ема пристигна последна. В заседателната зала вече се бяха настанили един флотски капитан, един полковник от пехотата и един майор от военновъздушните сили.
Начело на масата седеше цивилен на средна възраст, когото Ема познаваше, но не харесваше. Той се казваше Блейк Хановър и работеше за ЦРУ. Ясно си го представяше в началото на кариерата му, някъде в разгара на Студената война: наперен възпитаник от Харвард с късо подстригана руса коса, трапчинка на брадичката и онзи особен блясък в очите, който сякаш казваше „този свят е мой“. Но днес, двайсет и пет години по-късно, високото самочувствие и гордата осанка отдавна бяха изчезнали и срещу нея седеше един обикновен шпионин на средно ниво — изтощен и алкохолизиран циник, който палеше цигара от цигара.