Една седмица по-късно Ема откри, че Мей Чен си има приятел, също китаец. Не беше образец на хубост, но излъчваше една особена привлекателност. Имаше хищно лице с добре очертани скули и тяло на гимнастик — от онези, които правят кръст на халките с протегнати встрани ръце, а мускулите им едва забележимо потрепват от напрежението. За това е нужна не само огромна физическа сила, но и изключително силна воля, с чиято помощ се пренебрегва агонизиращата болка в стави и сухожилия.
Двамата не живееха заедно, но почти всяка вечер прекарваха в жилището на единия или на другия. Постоянно се държаха за ръце, а от очите на младежа струеше същият ентусиазъм, който се забелязваше у Мей Чен, сякаш и той преживяваше най-страхотните мигове в живота си.
Следователят от ЦРУ имаше неприятния навик да поема въздух през стиснатите си зъби. Акт, придружен от дразнещ засмукващ звук, който, прибавен към вечно димящата цигара на Хановър, буквално подлудяваше Ема.
— И двамата притежават безупречно изградена легенда — каза следователят. — Актове за раждане и социални осигуровки на починали хора със същите имена, дипломи за завършено образование от Калифорния и щата Вашингтон, снимки в годишниците на съответните випуски, които поразително им приличат. Естествено, предполагаемите им родители са мъртви, а те отдавна са напуснали предполагаемите си родни места. Там едва ли ще открием хора, които да са ги виждали през последните пет години. Ако някой реши да ги подложи на формална проверка, със сигурност няма да открие нищо подозрително. Но аз предприех нещо повече от формална проверка.
— Кои всъщност са те? — попита Ема.
— За мъжа не успяхме да научим нищо. Но жената е офицер от китайската Червена армия. Случайно открихме, че е била волейболистка в олимпийския отбор на Китай. Една от моите асистентки е запален фен на играта, защото дъщеря й тренира волейбол. Тя присъствала на приятелски мач на китайките във Вашингтон и запомнила нашето момиче благодарение на отличната й игра в защита. Това ни накара да прегледаме около 20 часа записи от последната олимпиада и я открихме, разбира се. Истинското й име е Ли Мей Шен.
Още при първата среща Ема се оплака от ниската си заплата, а след два дни сподели с новата си приятелка, че й налагат запор поради неизплатени кредити. Офертата на Ли Мей дойде двайсет и четири часа по-късно.
Май наистина бърза, помисли си Ема. Разбира се, тя си даваше сметка, че това може да се дължи на собствените й актьорски качества, представяйки се за жена, която е недоволна от живота и податлива на корупция, но в същото време ясно виждаше, че Ли Мей и нейният приятел (когото също бе поставила под наблюдение) възприемаха процеса на вербуване като деца, озовали се в сладкарница без родителски надзор. Действаха със светкавична бързина, забравили всякаква предпазливост, грабейки секретната информация с пълни шепи. И изпитваха огромно удоволствие от заниманието си.
Предишната вечер ги беше наблюдавала как танцуват в някакъв клуб. Стройни и атлетични, те бяха в пълен синхрон с музиката и един с друг. Може би бяха шпиони, което обаче не им пречеше да приличат на всяка друга млада двойка. Изцяло отдадени на ритъма, те танцуваха до пълно изтощение и спряха едва когато бяха целите в пот, подчинявайки се на далеч по-силното сексуално привличане. Бяха се озовали в този клуб веднага след срещата на приятеля на Ли Мей с един сержант от базата „Хикъм“, от когото беше получил дебел кафяв плик.
И така, двете се бяха настанили на обичайната си масичка в офицерския клуб. Преди да предприеме конкретни действия, Ли Мей изчака Ема да изпие няколко питиета. След което й призна, че членува в организация, която се бори за мир и която е готова да плаща добре за всяка информация, свързана с движението на американските атомни подводници в акваторията на Тихия океан. Нещата бяха представени по такъв начин, че ако Ема (онази Ема, която работеше в комуникационния център на Тихоокеанския флот) случайно изпита угризения на съвестта, тя лесно можеше да ги разсее с мисълта, че работи за благородна кауза, а именно — постигането на мир и хармония в целия свят.
Ема никога нямаше да забрави как изглеждаше Ли Мей в онази вечер. Дългата й черна коса беше сресана в изкусен безпорядък, палав кичур час по час падаше над челото й и тя игриво го отмяташе с ръка. Беше облечена предизвикателно, според вкуса на момичетата, изпълващи плажа Уайкики: къса розова поличка, блузка в бледозелено, която показваше пъпа и горната част на ханша, на краката й имаше чехли на висок ток, покрити с фосфоресцираща материя. Изглеждаше адски млада и свежа. Изглеждаше жива. Ема я харесваше въпреки волята си. И едновременно с това я осъждаше.