За пет седмици Ли Мей беше изцедена докрай. Научиха кого е вербувала, до каква информация е успяла да се добере. Разкриването на втори китайски шпионски екип, действащ на континента, беше допълнителен бонус. Никой не се учудваше, че всяка сутрин преди разпитите младата жена повръщаше в килията си. Според доктора това беше нормално, лек страничен ефект от медикаментите, с които я тъпчеше.
Игривата жизненост на Ли Мей изчезна в деня, в който умря нейният любим. В някога блестящите й очи остана единствено омразата — изцяло насочена към Ема. Защото Ема я беше измамила, Ема беше застреляла мъжа на живота й, Ема я беше разпитвала в продължение на дни и седмици, докато в крайна сметка забрави какво и кога беше казала. А самата Ема за пръв път в живота си разбра какво означава да усетиш омразата. Очите на арестуваната сякаш се превърнаха в лазери, пронизващи душата й с нагорещени до бяло лъчи.
Шест седмици след ареста Ли Мей беше разменена с един американски „турист“, когото бяха заловили да снима влизащите и излизащите от някаква секретна лаборатория в провинция Джедзян с помощта на фотокамера, замаскирана като пакет цигари.
Преди да я предаде на китайците, лекарят на ЦРУ я подложи на обстоен преглед, защото правителството на САЩ искаше официален документ, удостоверяващ отличното й физическо състояние по време на ареста. При този преглед докторът най-сетне разбра защо е повръщала преди разпитите: младата жена беше бременна.
Когато Ема научи това, тя беше тази, която повърна.
39
Демарко напусна Пентагона и хукна към офиса на Махоуни.
— Трябва да говоря с него! — настоя той. — Веднага!
Веждите на Мейвис, секретарката на председателя, леко се повдигнаха. Обикновено Демарко се държеше любезно и никога не се появяваше, без да бъде повикан. Но сега заплашително се беше привел над нея, стиснал ръбовете на бюрото с огромните си лапи, сякаш беше готов да откърти плота. И тя се ядоса.
— В момента е зает, Джо. Обсъжда важен въпрос с Пери. — Отчела изражението на Демарко, жената бързо добави: — Ще те повикам веднага щом се освободи.
— Не си прави този труд! — изръмжа Демарко и решително тръгна към вратата на кабинета.
— Джо! — извика зад гърба му Мейвис. — Какво правиш, Джо?
Демарко отвори вратата, без да чука. Махоуни седеше зад бюрото. Краката му бяха на плота, вратовръзката му беше разхлабена. На стола пред него се беше настанил дебелак с червени тиранти върху измачкана бяла риза. Тирантите бяха в тон с вратовръзката му.
Това беше Пери Уолас, изпълняващ длъжността шеф на кабинета на Махоуни.
Повечето сътрудници на председателя бяха младежи — умни и трудолюбиви хора на възраст между двайсет и трийсет, завършили право или политология. По принцип работата в Конгреса не е добре платена, но тези умни младежи я избират както за актив в автобиографиите си, така и от желание да усвоят механизмите, които биха им осигурили евентуална политическа кариера. Пери Уолас беше изключение, защото работеше за Махоуни повече от двайсет и пет години.
Демарко не беше срещал по-умен и по-работлив човек от него. И по-голям гадняр. Този тип беше в състояние да прочете текст от десет хиляди думи в рамките на една минута, без да забрави нито една от тях. Познаваше всички политици с някакво влияние на територията на САЩ и знаеше отлично кое копче да натисне, за да ги накара да действат в интерес на Махоуни. Деветдесет процента от решенията, които вземаше председателят, се опираха на мнението и препоръките на Уолас.
— Какво, по дяволите… — започна Махоуни, стреснат от нахлуването на сътрудника си.
— Пери, изчезвай! — кратко заповяда Демарко.
Уолас изобщо не помръдна, а на лицето му изплува типичната гаднярска усмивка.
— Трябва да поговорим за… За онзи случай в Бремертън — поясни Демарко. — Важно е.
— Иди да хапнеш нещо, Пери — предложи председателят и насочи дебелия си показалец в лицето на Демарко. — А ти много внимавай! Защото, ако излезе, че ми губиш времето с глупости…
Пери Уолас бавно надигна дебелото си туловище и прибра купчината документи, поставени в края на писалището. Погледна Демарко, поклати глава — по-скоро със съжаление, отколкото с гняв, — след което бавно се повлече към вратата. Демарко знаеше, че рано или късно той ще намери начин да го накаже за подобно грубо нарушение на протокола.
— Казвай какво има! — заповяда Махоуни в момента, в който вратата се затвори.