Демарко му разказа.
— Исусе! — възкликна Махоуни. — И какво искаш от мен?
— Да обърнете света. Да накарате ВРУ и ФБР да направят всичко възможно, за да я открият.
Махоуни нямаше добро мнение за Ема. Намираше я за прекалено самоуверена вероятно защото гледаше на него като на човек с не особено висок морал. Но тя беше близка приятелка на Демарко и често му беше помагала да изпълнява задачите, поставени лично от Махоуни. Освен това намесата му в нейна полза не беше свързана с никаква заплаха в политическо отношение.
— Добре — съгласи се той. — Ще звънна на някои хора в Пентагона и Министерството на правосъдието.
— Благодаря — рече Демарко. — Искам да се върна във Ванкувър и да се включа в издирването.
— Няма смисъл — поклати глава Махоуни. — Едва ли можеш да направиш нещо, след като с издирването се заеме цялото скапано правителство! Освен това съм ти възложил друга задача. Би трябвало вече да пътуваш към онзи член на щатския парламент.
— Тя ми е приятелка, трябва да я открия — настоя Демарко. — Ако бях останал с нея, това може би нямаше да се случи.
— Дрън-дрън. Ако беше останал с нея, сега най-вероятно щеше да си труп или обявен за изчезнал. Забрави Ванкувър. Върви да си вършиш работата, а аз ти обещавам да притисна тези шпиони.
— Не, отивам — отсече Демарко.
Лицето на Махоуни бавно се наля с кръв.
— Слушай ме внимателно, да те вземат мътните! — изръмжа той. — Ако не изпълниш каквото искам от теб, спокойно можеш да си потърсиш друга работа!
— Пак ще се видим — отвърна Демарко, обърна се и напусна кабинета на председателя.
40
Краката на Ема бяха като гумени, мозъкът й сякаш се бе превърнал в пихтия. Направиха й инжекция веднага след като я измъкнаха от колата, през следващите дванайсет часа я инжектираха още два пъти. Лежеше върху двойно легло — единствената мебел в стаичката два на три метра, в която я бяха затворили. Отсъствието на уличен шум сочеше, че се намира сред полето или в някой тих градски квартал. Единственият прозорец беше закован с шперплат, но светлината беше достатъчна. Всъщност предостатъчна. Тя идваше от силна крушка на тавана, поставена в предпазна мрежа. Вероятно би могла да я счупи, но… За това се изискваха твърде много усилия.
Чувстваше се засрамена от елементарния начин, по който позволи да бъде отвлечена. Случи се в колата й, само на стотина метра от ресторанта на Ийст Пендър стрийт. От мястото си виждаше единствено главния вход, а агентите на Харис бяха скрити из околните сгради и микробус без прозорци. Помнеше, че погледна часовника си, притеснена от факта, че резидентът на Кармоди закъснява с повече от петнайсет минути.
Утрото беше топло, страничното й стъкло беше свалено. Тя седеше зад волана, отпуснала ръката с джиесема между коленете си. Двоумеше се дали да позвъни на Харис. Поводът беше един едър мъж с азиатски черти, който надничаше през витрината на малко магазинче за хвърчила, разположено точно срещу ресторанта. Застоя се твърде дълго и непрекъснато се озърташе през рамо. Ема усети, че става нещо необичайно. Колебанието й дали да позвъни на Харис се дължеше на предположението, че агентите вече са забелязали подозрителния купувач на хвърчила.
В същия момент до нея спря голям рейндж роувър и блокира гледката към ресторанта. В момента, в който реши да излезе, за да продължи наблюдението, една женска глава се пъхна през прозорчето. Преди да види лицето на непознатата, Ема видя дулото на пистолета в ръката й. Пръстът й моментално натисна един от бутоните на джиесема, набирайки автоматично последния номер, с който беше разговаряла: номера на Демарко.
Не беше сигурна, че гласът й ще се чува от позицията на апарата на седалката между краката й, но друг шанс просто нямаше. Назова Ли Мей по име, добавяйки забележката за престъпване на чертата. Това щеше да насочи агентите на Смит по вярната следа, разбира се, ако Демарко вдигне веднага, ако гласът й се чува и Ли Мей не забележи джиесема. Нямаше да й спаси живота, но поне Смит щеше да знае кой я е ликвидирал.
Междувременно Ли Мей насочи пистолета към главата й, а до шофьорската врата се появи някакъв мъж. Дори хората на Харис да погледнат към нея, големият рейндж роувър я беше скрил от погледа им. Мъжът и Ли Мей се облегнаха на колата, сякаш разговаряха с някой познат. В ръката на мъжа проблесна спринцовка, иглата светкавично потъна в шията на Ема. Ли Мей каза нещо на китайски и мъжът премести иглата към лявата й ръка, малко под рамото. След което натисна буталото. Ема остана неподвижна, прикована на място от пистолета на Ли Мей. Субстанцията започна да действа след шейсетина секунди. Мъжът отвори вратата и я поведе към роувъра. Тя тръгна с него, кротка като агънце. С последен остатък от волята си успя да избута джиесема на пода под кормилото. Ли Мей и партньорът й не го видяха само защото непрекъснато се оглеждаха за агентите на Харис. Ема изгуби съзнание в мига, в който се отпусна на задната седалка на джипа.