— Лок, Бао! Елате!
На прага се появи огромен китаец, следван по петите от друг, с по-нормални габарити. Дребният беше инжектирал Ема в колата й, а гигантът шофираше рейндж роувъра.
— Големият се казва Бао — обясни Ли Мей. — А Лок е гаднярът.
Бао беше висок около два метра плешивец с кръгло лице, солидно шкембе и огромни мускулести лапи. Очите му също бяха кръгли, а от изражението на лицето му личеше, че не се чувства особено добре на това място.
За разлика от него Лок беше обзет от нетърпеливо очакване. Беше с пет-шест сантиметра по-нисък от Ема и Ли Мей, с надупчено от шарка лице. Присвитите му очички гледаха злобно, а усмивката му разкриваше два реда сребристи пломби.
— Мислех просто да те оставя в ръцете на Лок — рече Ли Мей. — Той знае как да изтръгва нокти, да дупчи очи и да пуска ток през зърната на гърдите ти. Това несъмнено би ми доставило удоволствие, но разпити от тоя сорт замърсяват терена и продължават твърде дълго. Не обичам да работя сред кръв, изпражнения и урина. Затова реших да те обработя както някога ме обработи ти… Начинът на ЦРУ. Никакъв сън и купища медикаменти. Ще те напомпаме с химикали, драга. Трябва да имаш предвид, че през последните двайсет години препаратите претърпяха голяма промяна. До този момент ти даваме такива, които трябва да те държат будна, но кротка. Но сега ще ти инжектираме нещо по-различно, което ще те направи… как да кажа… маниакална. До петнайсет минути ще поискаш да излезеш от кожата си.
Ли Мей се обърна към мъжете на прага и им каза нещо на китайски. Бао пристъпи към леглото и хвана Ема за раменете, а Лок измъкна спринцовка от малкото си куфарче. Ема направи опит да се освободи от хватката на гиганта, но мускулите й не приеха командата на мозъка. Лок вдигна лявата й ръка и насочи спринцовката към вената. Тя отчаяно се дръпна, иглата се отмести. Ядосан от съпротивата, дребният китаец й нанесе силен удар с опакото на дланта. Главата й се отметна назад, от носа й протече кръв. Лок замахна за втори път, но Ли Мей изсъска нещо на китайски и ръката на Бао се стегна около врата на Ема. Очите й се изцъклиха от липсата на кислород, а в следващия миг другата ръка на гиганта стисна нейната като в менгеме. Лок побърза да забие иглата. Парещата дрога проникна в кръвоносната й система, лицето й се изкриви в болезнена гримаса. Приведен над нея, Лок се ухили. Сякаш се наслаждаваше на болката й.
— Ще оставим препарата да подейства, след което започваме — съобщи Ли Мей, насочвайки се към вратата. На прага спря и се обърна, в очите й имаше сълзи. — Нямаш представа какво съм изстрадала заради теб!
Ема не беше сигурна дали сълзите са в очите на китайката или в нейните собствени.
43
Смит обясни, че е поискал официалното становище на китайското правителство въпреки убеждението на специалните служби, че тази държава не е замесена в отвличането на Ема. В момента седеше в едно бистро на Гранвил стрийт, само на няколко пресечки от китайското посолство, където имаше среща с шефа на китайското разузнаване във Ванкувър. Казваше се Чан.
Смит никога не се беше срещал с него, но знаеше как изглежда от снимките на контраразузнаването. От мястото си до прозореца той зърна фигурата на Чан, който крачеше по отсрещния тротоар. Беше едър, с оплешивяла глава и приветливо изражение на лицето, облечен в добре скроен бежов костюм и маратонки на краката. Чан пресече платното и се насочи към входа на бистрото, после изведнъж промени посоката на движение и хлътна в съседния магазин. На витрината му имаше кльощави манекени, облечени с черно-червено бельо — модели, които можеха да си позволят само двайсетгодишни манекенки. Рекламният надпис над магазина гласеше „La Vie en Rose“, по всяка вероятност канадската версия на „Виктория Сикрет“.
Чан се забави вътре около десетина минути, след което се появи с найлонова торбичка в ръка. Дегизировка или подарък за любовница? — запита се Смит.
Китаецът влезе в заведението, спря на бара и си поръча кафе с мляко. Докато чакаше, той огледа заведението, забеляза Смит и любезно му кимна. В салона имаше още четирима клиенти, но единствено Смит беше с костюм — факт, от който можеше да се заключи, че само той изглежда като шпионин.
Китаецът взе чашата си и тръгна навътре, подухвайки горещата напитка. После се закова на място, втренчи се в Смит и се изсмя — може би доста по-високо, отколкото бе възнамерявал. Клиентите се обърнаха. Ухилен до уши, Чан се настани на масата му и извика: