— Сега ме чувате добре, нали?
Смит стисна зъби, готов да гръмне проклетия мръсник.
— Какви ги вършите, Чан? — изръмжа той. — Какво си въобразявате?
Срещата протече точно според очакванията му: китайският шпионин категорично отрече всякакво участие в бремертънската операция, на няколко пъти повтори, че нямат нищо общо с престрелката на Ийст Пендър стрийт и отвличането на Ема.
Говореше много особено, с подчертан акцент, който от време на време преминаваше в безупречен английски с оксфордско произношение. Когато му трябваше време за размисъл, се правеше, че не разбира, но Смит не би се учудил, ако се окажеше, че тоя тип е завършил Оксфорд или Кеймбридж. Убеждението, че събеседникът му владее английски до съвършенство, се затвърди от начина, по който използваше думата „хипотетично“.
Хипотетично би било възможно китайците да са провели операцията в Бремертън, за която спомена Смит, рече Чан, след което леко сви рамене — жест, който означаваше: „Какво очакваш, човече? Всички сме в играта.“ След което добави, че при подобни операции те в никакъв случай не биха си позволили да отвлекат американски агент.
— Имаме запис на вашето момиче — информира го Смит.
— Запис ли? — вдигна вежди Чан. — Какво означава „запис“?
Смит обясни, че в момента на отвличането, осъществено от Ли Мей, Ема е успяла да включи мобилния си телефон. Чул името на бившата олимпийска състезателка, Чан направи гримаса.
— Точно така — натъртено рече Смит. — Знаем коя е, знаем, че работи за вас.
— Не разбира — промърмори Чан.
— Напротив, много добре разбираш — ядоса се Смит. — И те съветвам да разбереш още нещо: ако не освободите незабавно Ема, ще ви направим живота ад — както в Канада, така и по цялата територия на САЩ! Твоите момчета ще се разхождат в компанията на цяла глутница агенти, а автомобилите ви ще бъдат вдигани в момента, в който паркират някъде. Ще заснемаме всеки от вас, който влиза в клуб за стриптийз или посещава проститутка, ще документираме всяка покупка на „палаво“ бельо… — Последните думи накараха Чан да се намръщи, но когато Смит добави, че вероятно ще се стигне и до депортиране на част от неговите клоуни, лицето му се разтегна в широка усмивка. И двамата прекрасно знаеха, че срещу всеки изгонен китайски агент от територията на САЩ същото щеше да сполети и някой американски агент в Китай.
Убедил се, че заплахите нямат ефект, Смит предпочете да смени тактиката.
— Възможна е коренна промяна в отношението на Америка към вашата страна — обяви той. — Имам предвид ембарго, търговски санкции, налагане на допълнителни мита…
— О, я стига глупости! — отсече без следа от акцент Чан.
Смит не беше сигурен за коя от заплахите се отнася тази забележка, но беше съвсем наясно, че наистина дрънка глупости. Отношенията между Съединените щати и Китай бяха твърде важни, за да се повлияят от някаква дребна шпионска операция. Е, може би дипломатите щяха да вдигнат малко шум, но нищо повече. И Чан прекрасно го знаеше.
Комуникацията между шпионите прилича на звуците, с които си общуват китовете. А Смит и Чан бяха стари китове, с доста белези по плавниците. В момента, в който Чан изпи млякото си, Смит вече беше убеден, че китайците нямат нищо общо с отвличането на Ема. Разбира се, нямаше как да е сто процента сигурен, тъй като човекът срещу него говореше със заобикалки, без категорично потвърждение или отричане. Смит стигна до своето заключение, следейки езика на тялото му. В крайна сметка му стана ясно, че китайците искат да се докопат до Ли Мей не по-малко от американските тайни служби, а в момента, в който го сторят, шпионската й кариера ще бъде свършена. Срещата завърши с обещанието на Чан (разбира се, крайно завоалирано и неясно), че ако случайно открият Ема, те веднага ще я предадат на американските власти. Успя да даде това обещание, без дори за миг да признае, че има представа коя всъщност е отвлечената жена.
44
На кея на Бърард Инлет бяха монтирани четири големи крана. Боядисаните им в ръждивочервено стоманени крака се издигаха на двайсетина метра от бетонния пристан, а куките им се поклащаха над водата. Сякаш са скелети на червени динозаври от неизвестен на науката вид, помисли си Демарко.
В момента работеше само един, обкрачил цял влак между огромните си крака. Стрелата му периодично вадеше контейнери от откритите вагони и ги спускаше на палубата на някакъв индонезийски кораб, залепил туловище до бетонния кей. Кранистът, невидим в кабинката си на десетки метри над релсите, очевидно си разбираше от работата. Контейнерите излизаха от вагоните, без дори да се заклатят, и меко се спускаха над кораба. Подреждаха се по дванайсет в редица, седем един върху друг.