На палубата вече се намираха стотици стройни правоъгълници.
Демарко се намираше в индустриалната зона на Ванкувър, наречена Гастаун. Изправен в края на паркинга на стръмно възвишение над морето, той наблюдаваше товарните операции с помощта на малък бинокъл. На бетонната площадка в краката му периодично се появяваха мъже с тъмни униформи, очевидно митнически служители. В ръцете им имаше дебели комплекти с документи, вероятно товарителници, в които отмятаха номерата на контейнерите. Никой от тях не поиска отварянето на някой от огромните метални сандъци за проверка на съдържанието му. Явно митницата и органите за сигурност се интересуваха от стоките, които влизат в Канада, а не от тези, които я напускат.
Отново се запита имаше ли смисъл да се връща тук. По всичко личеше, че Смит е задействал всички канали, прибягвайки до помощта на много хора и институции. Самият той едва ли можеше да направи нещо повече. Опитваше се да не мисли за реалната опасност да загуби работата си, защото нямаше никаква представа с какво би могъл да се занимава, след като тази бъркотия приключи.
След два часа наблюдение беше на път да се откаже. Контейнерният терминал под краката му беше само един от няколко такива около Ванкувър. Според брошурата в ръцете му от това канадско пристанище се извозваха хиляди тонове стоки дневно. Ако Ема бе затворена в някой контейнер, предназначен за Китай или приятелска на Китай страна, беше абсолютно изключено да я открият. Изобщо не допускаше мисълта, че са я подложили на изтезания.
Обърна се и се повлече към взетата под наем кола. Трябваше да си потърси място за живеене през следващите няколко дни. Задължително евтино, тъй като „Чичко-паричко“ не поемаше разноските му. В крайна сметка се спря на един мотел от веригата „Бест Уестърн“ в покрайнините на Ванкувър, където му поискаха около осемдесет долара на нощ. Осемдесет шибани канадски долара!
Извади дрехите от куфара си и ги подреди в гардероба, остави приборите за бръснене в банята и се изправи в средата на стаичката, питайки се с какво да се залови. Наближаваше шест следобед, беше уморен и гладен. Единствената възможност, която го привличаше, беше една добра вечеря. Страхотен следовател, няма що!
Тръгна към вратата и посегна към топката на бравата. В същия момент погледът му се спря на телефонен апарат на малкото бюро до стената. Отстрани имаше ламиниран лист, който даваше указания за ползване и цените на услугата. Най-отдолу със ситни букви беше отбелязано, че телефонната линия може да се използва и за връзка с интернет.
Ръката му пусна топката и посегна към слушалката. Набра един номер във Вашингтон и зачака. Насреща вдигнаха чак на десетото позвъняване.
45
В продължение на почти цял час Ема говореше за човек на име Дзин Джан. Тя харесваше Дзин — инженер по образование и бивш служител на Китайската космическа агенция. Беше женен, с едно дете и отглеждаше гълъби. Ема разказваше на Ли Мей как Дзин й беше изпращал информация с помощта на гълъбите.
Ли Мей. Все още се учудваше колко малко се е променила външността й след последния им сблъсък на Хавайските острови. Беше все така хубава, може би по-хубава оттогава. Но чертите на лицето й бяха някак втвърдени, а в очите й проблясваше хладна враждебност. Преди двайсет години тези неща ги нямаше. Възторжената китайска кукличка си беше отишла. Много й се искаше да я разпита за тези двайсет години след Хаваите, но мъглата отново се спусна в съзнанието й.
Изпитваше огромна умора. Вече не помнеше кога за последен път беше спала. Очите я боляха от силната светлина. В един момент помоли едрия мъж да изгаси лампата, но той само поклати глава. Не се страхуваше от едрия мъж на име Бао. Но дребният… Как му беше името? Не можа да си го спомни, но дребният със сигурност я караше да изпитва ужас. Почеса ръката си и механично сведе поглед към мястото, което я сърбеше. Какви са тези белези, за бога? Другата й ръка беше в същото състояние. Трябваше й лекар. Освен това вонеше. Не беше се къпала от деня на отвличането. Вдигна ръка да помирише мишницата си, но после осъзна, че Ли Мей я наблюдава. Представи си как изглежда, на лицето й се появи смутена усмивка.
— Прекрати това и се концентрирай! — заповяда Ли Мей. — Свали си ръката и слушай внимателно: Дзин каза ли ти нещо за ракетата, която се взриви през деветдесет и шеста в Сичан?