— Какво? — погледна я с недоумение Ема.
— Концентрирай се! — извика Ли Мей. — Космическият център в Сичан, провинция Сечуан, деветдесет и шеста! Петдесет и шест души бяха убити. Дзин ли стоеше зад диверсията?
— О, не — поклати глава Ема. — Имаше нещо… Нещо сбъркано в горивната смес. Не разбрах точно какво, но предадох думите му на нашите технически експерти. Според тях…
Изгуби представа за времето. Говореше и говореше, без да спира нито за миг. Истинска бъбрива сврака, както казваше майка й. Дали мама е още жива? — запита се тя. Не помнеше.
— Може ли чаша вода?
— Не! — отсече Ли Мей, после се замисли и кимна. — Всъщност, да. Засега приключихме.
— О, не си отивай! — примоли се Ема. Никога не беше проявявала особена словоохотливост, но сега, по неизвестни причини, настояваше да продължи разговора с Ли Мей. Не искаше да я пусне, защото се страхуваше, че ще полудее. Говореше си сама, явяваха й се отдавна мъртви хора, с които също се впускаше в диалог. Истинска бъбрива сврака.
— Когато се върна, ще си говорим за подводници — обяви Ли Мей. — Ясно ли ти е?
— О, качвала съм се на подводници — кимна Ема.
— Не за вашите, а за нашите подводници — уточни Ли Мей. — Искам да разбера кой от вашите хора работи върху китайските подводници.
— О, знам един…
— След половин час — прекъсна я Ли Мей.
— Чакай, не си отивай!
46
Дебелия Нийл бавно се завъртя, оглеждайки мотелската стая на Демарко. Приличаше на слон, който прави пирует.
— Каква дупка, господи! — възкликна той. — Не ми казвай, че това е цялата обитаема площ!
Нийл беше прехвърлил петдесет години, висок не повече от метър и шейсет и тежък около сто и петдесет кила. Беше от хората, които никой не желае да има за съсед в салона на пътнически лайнер. Главата му беше олисяла на темето, но останалата коса беше пусната на воля и стигаше до средата на гърба му, стегната в сиворуса конска опашка. Демарко никога не го беше виждал в друго облекло освен шарена хавайска риза, къси панталони и сандали — същото носеше и в момента.
— Това мога да си позволя — глухо поясни той.
— Чичо Сам май е решил да свие дефицита в бюджета си, като ти е орязал командировъчните — отбеляза Нийл.
— Нещо такова — потвърди Демарко. Нямаше смисъл да му обяснява, че на всичко отгоре е безработен.
— Това е добре — отсече дебелият. — Някой ден сигурно ще опра до социални помощи и няма да е зле, ако в торбата все пак има нещичко…
Такъв му беше хуморът на Нийл. Ако наистина опре до социални помощи, той просто ще хакне съответния сървър и държавата ще изплюе най-тлъстия чек в историята на пенсионното осигуряване.
Нийл беше стар сътрудник на Ема — един от хората, които си изкарват хляба с продажба на информация. Специалността му беше да преодолява различните електронни защитни стени и да прониква в криптирани системи. Поставянето на подслушвателни устройства в спални и заседателни зали му беше нещо като втора специалност. Демарко подозираше, че част от доходите му идваха директно от държавните институции, а друга му осигуряваха хора, които държат да бъдат в крак с конкуренцията. Но както и да е. Преди време Ема му беше спасила живота и това беше причината Нийл да скочи в първия самолет след обаждането на Демарко. Пристигна във Ванкувър точно навреме за закуска.
— Къде ти е оборудването? — попита Демарко.
Нийл не отговори, все още зает да оглежда мотелската стая.
— Няма джакузи — обяви той, след като надникна в миниатюрната баня, а после се обърна и разпери ръце като Христос на кръста. — За бога, Джо, тук не предлагат дори румсървис!
— Ще оцелееш приятелю, повярвай ми — насърчително се усмихна Демарко. — А сега ми кажи къде ти е оборудването.
— В микробуса на паркинга — отвърна Нийл и посочи с палец зад гърба си. — Преди да го разтоваря, трябва да поговорим, а аз умирам от глад.
Гладът на този човек е хроническо състояние, напомни си Демарко.
Избраха малък ресторант на име „Денис“, който се намираше на две пресечки от мотела. Нийл поръча закуска, която спокойно можеше да нахрани гладуващите в Етиопия. След като унищожи половината от нея, той вдигна глава и каза:
— Трябва да си изградим работна хипотеза.