— Караш прекалено бързо! — извика тя. Гласът й беше тъничък, съвсем като на дете.
Ли Мей вдигна ръка да я зашлеви, но успя да се въздържи. Взря се в пленницата, която наистина изглеждаше много зле: с прилепнала към челото сплъстена коса и изпито лице — следствие от продължителното безсъние и значителната загуба на тегло. Една рухнала жертва, която не става за нищо.
— Е, добре — въздъхна Ли Мей, обърна се към Лок и добави на китайски: — Дотук сме. Но все още не й позволявай да спи. Ако се наложи, инжектирай й само малка доза амфетамини, за да я държиш будна. Искам да й кажа още нещо, но за целта трябва да е бодра. Разбра ли ме?
Лок забави отговора си и тя остро повтори:
— Разбра ли ме?
— Да — отвърна най-сетне онзи и на устните му се появи вълча усмивка. Ли Мей знаеше, че е садист, а вероятно и психопат. Дали вече не е време да го убия? — запита се тя.
48
Демарко не каза на Бил Смит за появата на Дебелия Нийл, но подробно му разясни работната им хипотеза. Смит остана дълбоко впечатлен.
— Много добре — кимна той. — Особено идеята за наетите имоти. Не бяхме се сетили за нея. Веднага ще уредя хората на Дъдли да започнат проверка. Но за фармацевта се сетихме. Ако го открием, вероятно ще измъкнем от него информация за партньорите на Ли Мей, а оттам и за самата нея. До момента сме открили девет-десет души, които биха могли да я снабдят с медикаменти, хората на Дъдли вече ги привикват.
— Друго?
Смит се ядоса на безцеремонния въпрос, но все пак отговори.
— Трийсетина души наблюдават китайското посолство, готови да проследят всеки служител до мястото на евентуален контакт с Ли Мей. Прерязахме всичките им кабелни мрежи, заглушаваме радиостанциите им и пускаме подозрителни прищраквания по линията в мига, в който вдигнат някой от телефоните. По този начин им показваме, че докато Ема е в неизвестност, ще им бъде адски трудно да си вършат работата.
— Това ли е всичко?
— Не. Продължаваме да наблюдаваме летищата, железопътните гари и граничните пунктове. На пристанището действат наши хора под прикритие. Но проблемът е, че колкото по-дълго се проточва операцията, толкова по-небрежни стават хората ни. Затова ти предлагам да се прибереш у дома, Демарко — бързо добави Смит, изпреварвайки следващия му въпрос. — Ние сме професионалисти и правим всичко, което можем. Не защото харесваме Ема или защото някога е работила при нас. Нейната памет наподобява банков сейф и ако Ли Мей успее да го отвори, ние трябва да знаем какво е измъкнала. Има и още нещо: според нас Ли Мей все още не е предала секретните материали, измъкнати от Кармоди и Уошбърн, затова…
— Защо мислите, че все още са у нея? — прекъсна го Демарко. — Не е ли по-логично да ги изнесе през граница в момента, в който ги получи?
— Не се знае. Веднъж вече я е издънил куриер, а едва ли ще използва „Федерал Експрес“ за изпращане на цял куп поверителна информация до Китай. Имаме всички основания да вярваме, че материалите все още са у нея. Най-вероятно е решила да ги пренесе лично. Искам да кажа и едно последно нещо, Джо. Ние си скъсваме задниците да търсим Ема, защото така трябва, а не защото сме добри момчета. И няма да се откажем, докато не я открием или не се убедим, че е мъртва.
Мобилният му телефон изжужа и той бръкна в джоба си.
— Добре, много добре — каза, после изключи апарата и се обърна към Демарко. — Май пипнахме фармацевта…
Човекът се оказа седемдесет и няколко годишен китаец, нисък и плешив, с кръгли очилца без рамки и голяма брадавица на носа. Беше блед и се обливаше в пот. Демарко се уплаши, че всеки момент ще получи инфаркт.
Бяха затворили фармацевта в една стая в близост до парка „Куин Елизабет“ — може би същата, в която проведоха първите разпити на Кармоди. Въпросите задаваше млада китайка, а Демарко, Бил Смит и Робърт Мортън наблюдаваха през огледалната стена.
Младата жена беше дребна и пухкава на вид, но с железен характер. Демарко научи, че била част от патрулните екипи под ръководството на Мортън. Тя атакуваше фармацевта с тънък глас и ураган от китайски думи, а от устата й летяха слюнки. Гласът й звучеше почти толкова неприятно, колкото скърцането на нокти по черна дъска. Демарко мрачно си помисли, че ако някой му крещи с такъв глас, вероятно ще си признае всичко само и само да прекрати изтезанието.