— Едва ли ще се забавя много тук — добави Дебелия Нийл.
— Какво? — втренчи се в него Демарко.
Палецът на Нийл се стрелна към открехнатата врата на съседното помещение. Наел е още една стая, да го вземат дяволите, направи гримаса Демарко и тръгна натам. Ако тази работа се проточи, със сигурност ще фалирам. Явно Дебелия не може да спи в това сметище тук. Бутна вратата и видя Боби.
Боби Прентис беше протеже на Нийл и най-вероятен наследник на електронното му царство. Беше чернокож младеж с растафариански плитчици, които висяха на кльощавите му рамене. Изглеждаше на шестнайсет, но всъщност беше на двайсет и шест. Бе напуснал Масачузетския технологичен институт, преди да се дипломира, защото научният съвет на университета отхвърлил молбата му да се обучава по индивидуална програма. Нийл твърдеше, че никога не е виждал по-добър хакер, а подобна оценка от неговата уста наистина означаваше много.
— Здрасти, Боби — поздрави го Демарко. — Как си?
— Супер — отговори младежът, без да откъсва очи от екрана пред себе си. Не беше от приказливите.
— Кога пристигна?
— Снощи.
— Радвам се да те видя.
— Аха.
— Нийл спомена пред жена си, че сте открили нещо — не се отказваше Демарко. — Знаеш ли за какво става въпрос?
— Аха.
Исусе!
— Ще ми кажеш ли?
— Аха.
Боби престана да чука по клавиатурата, вдигна някаква картичка от масата и му я подаде. Върху нея имаше адрес в Делта, едно от предградията на Ванкувър, а отдолу бяха изписани имената Лили и Тиан Мой.
— Какво е това, Боби?
— А? — разсеяно се обади младежът, успял отново да потъне в киберпространството.
— Боби…
— Остави момчето на мира, Демарко — надникна от вратата Дебелия Нийл. — Ела да ти разкажа какво открихме.
— Вероятно не си забравил хипотезата, според която Ли Мей е наела някое усамотено жилище извън Ванкувър в рамките на последните две седмици — започна Нийл. — Направих си труда да събера всички обяви на агенциите за недвижими имоти във Ванкувър и околностите му в указания период от време, които отговарят на нашите критерии. Еднофамилни жилища с големи парцели, достатъчно отдалечени от съседите. За съжаление човек може да научи от една обява само толкова. Следващата ми стъпка беше да открия кой е наел тези жилища. В някои случаи беше достатъчно да влезем в обикновените бази данни: включени телефони, електричество и други такива. Търсехме наематели с азиатски фамилии. Проблемът е там, че не навсякъде включват и поддръжка на жилището. Но нали ме знаеш колко съм умен…
Дебелия замълча, защото късите му пръсти с изрязани нокти се бореха с опаковката на дъвка „Базука“. Когато най-сетне успя да я отвори, той вдигна картинката пред лицето си и започна да я изучава с видим интерес. Демарко с мъка потисна желанието си да залепи дъвката на носа му.
— Та ето какво направих — продължи най-сетне приятелят му. — Снех телефоните на тези обяви и ги вкарах в компютъра, който започна да ги набира автоматично и да им оставя предварително записано съобщение. Съдържанието му беше кратко: наскоро двама или трима азиатци са наели подобно жилище, сред тях е висока и красива жена, около четирийсетгодишна. Ако имате подобни наематели, веднага се обадете на този номер, защото наемателите може би са опасни престъпници. За целта добавих и парична награда.
— Парична награда ли? — подскочи Демарко. — Как, по дяволите, очакваш да…
— Ударихме джакпота преди малко повече от час — невъзмутимо добави Нийл и направи огромен розов балон.
— За бога, Нийл! Защо не ми се обади веднага?
— Спокойно. Исках да видя дали няма да се доберем и до още нещо, преди да хукнеш да гониш вятъра.
— Какво нещо?
— Снимки от шофьорски книжки. Разполагаме с имената на наемателите. Ако са истински, те трябва да имат и шофьорски книжки. В момента Боби дърпа снимките на всички книжки от компютъра на Канадската пътна полиция. Ако никоя от тях не прилича на хубавицата Ли Мей или на грозните й партньори, значи не са нашите хора.
— Колко време ще отнеме?
— Не знам, но ако пречиш на Боби, със сигурност ще бъде по-дълго.