Две минути по-късно Боби се появи в кочината му.
— Тези нямат книжки — обяви той. — Или ако имат, не са редовни.
— Значи може да са нашите хора — поклати глава Демарко.
— Не е задължително — отбеляза Нийл. — Може би са просто нелегални имигранти, взели жилище под наем.
— Дай да се свържем с проклетия хазаин!
Насреща вдигнаха след шест позвънявания.
— Ало? — обади се женски глас.
— Добър ден, госпожо — рече Демарко. — Аз съм главен инспектор Робърт Мортън от Кралската полиция. Обаждам се във връзка с вашите наематели.
— Това означава ли, че ще получим наградата?
— Твърде възможно е, госпожо. Но за целта ще ни трябва още малко информация.
— Добре де.
— Можете ли да опишете жената?
— Ами да. Азиатка, или ориенталка, ако предпочитате.
— Интересува ме дали е китайка, японка, а може би корейка…
— Не знам. Изобщо не ги различавам.
— Исусе! — възкликна Демарко.
— Моля? Не ви чух…
— Няма значение, госпожо. Кажете, моля, висока ли беше жената, която нае жилището ви?
— Ами да…
— Вие колко сте висока, госпожо?
— Метър и петдесет и пет.
— А тя е по-висока от вас, така ли?
— Да, доста.
— За тая всеки над метър и шейсет ще бъде висок! — мрачно поклати глава Нийл.
— Красива ли е, госпожо? Жената, която търсим, е много красива.
— Ами… Предполагам, че е красива.
— Господи!
— Извинете, но пак не ви чух — рече жената.
— Кажете нещо за съпруга й, моля.
— Ами… И той е азиатец.
— Знаем това, госпожо. Опишете го, ако обичате. Висок ли е?
— Да. Горе-долу колкото мъжа ми.
— Колко е висок мъжът ви?
— Джак ли?
— Да, госпожо. Джак.
— О, той е метър и седемдесет и тежи около сто кила. Крайно време е да поотслабне.
— А наемателят тежи горе-долу колкото него, така ли? — попита Демарко.
— Ами да. Може би по-малко.
Дали описанието е точно, запита се Демарко. То отговаряше на ръста на Лок Джонгюй — единия от мъжете, идентифициран от фармацевта. Но той беше слаб, дори кльощав. Докато братовчед му беше далеч по-висок, със сигурност над метър и деветдесет…
— Ходили ли сте в къщата, след като сключихте договор с тези наематели? — попита на глас той.
— Не. Тя се намира на около трийсет километра оттук. Мъжът ми може и да е ходил, но аз не съм, защото не карам кола.
— Добре, ясно. А сега ме слушайте внимателно, госпожо. Не бива да ходите в къщата, нито вие, нито съпругът ви. Чакайте да ви се обадим. Не сме сигурни, че вашите наематели са хората, които търсим, но за всеки случай стойте настрана от имота си.
— Кога ще получим наградата?
— Когато бъдем сигурни, че са нашите хора, госпожо — отвърна Демарко и прекъсна разговора.
— Прекрасна жена, на всичкото отгоре и умна — отбеляза Нийл.
Демарко не му обърна внимание и набра мобилния телефон на Смит. Включи се гласовата поща и той му остави съобщение. След това набра Мортън, но мъжът, който вдигна, обясни, че Мортън спешно е взел отпуск.
— Спешен отпуск? Какво се е случило?
— Въпросът е свързан със семейството му, сър. Не мога да го коментирам.
— Дайте ми мобилния му телефон — рече Демарко. — Или домашния.
— Съжалявам, сър. Нямаме право да съобщаваме подобна информация по телефона.
Демарко беше на път да се развика, но успя да се овладее и помоли да предадат на Мортън да се свърже незабавно с него, в случай че се обади.
— Боби може да ти издири телефоните на Мортън — предложи Нийл.
Демарко се замисли. Би могъл да потърси съдействието на ФБР, като звънне на Глен Харис, но това означаваше поне десет заседания на специално сформирана за целта комисия. Но беше ядосан на Харис, който беше изстрелял Даян обратно в Сиатъл, възлагайки й някаква канцеларска работа, докато самият той останал тук, за да разплете нещата около престрелката в китайския квартал. Така Демарко се оказа лишен от възможността да види младата жена. Даян все още беше дълбоко разстроена от убийството на Дарън Тайър, а в момента сигурно се опасяваше, че Харис е решил да провали кариерата й. Да, тоя тип наистина се оказа гадно копеле!
— Добре, нека ми намери телефоните — поръча той на Нийл. — А в същото време аз ще отскоча до адреса и ще проверя дали Ема не е там.