Никога през живота се не беше стрелял с пушка, а с пистолет беше гърмял само веднъж — нещо, което предвид биографията и заниманията му през последните години си беше чиста ирония на съдбата. Баща му беше екзекутор на мафията, но неговият син познаваше огнестрелните оръжия само от телевизията. А може би не беше ирония на съдбата. Може би невежеството му по отношение на оръжията беше очакван и желан резултат от родителското възпитание. Бащата не искаше синът да тръгне по неговите стъпки и беше направил всичко възможно да го държи далеч от „работните си инструменти“. Но дори да се беше опитал, щеше да срещне твърдата съпротива на майка му — жена с желязна воля. Във всеки случай той самият никога не се беше притеснявал от празнотата в познанията си за огнестрелните оръжия. До този момент.
Купи пушката от една заложна къща. Не познаваше канадските закони, но прецени, че покупката на пушка ще бъде по-лесна от тази на пистолет. Освен това хранеше надеждата, че ако се наложи да използва оръжие, с пушката по-лесно ще може да улучи противника. Влезе в магазина с пачка банкноти в ръце, посочи най-внушителното на вид оръжие на стената и попита колко струва. Собственикът — индиец с тюрбан на главата, не му поиска документ за самоличност, не го накара да попълва формуляри. Демарко не знаеше дали липсата на формалности е законна, или продавачът просто не искаше да изпусне клиента си. За съжаление в магазинчето не се предлагаха муниции. Или собственикът бе преценил, че ако му предложи пушка и патрони, клиентът като нищо може да го гръмне. Демарко си купи патрони десетина минути по-късно от един магазин за спортни стоки. Продавачът го изгледа доста странно, когато попита кои муниции пробиват най-големи дупки в мишената.
В момента се намираше на петдесетина метра от къщата и добре виждаше два по-малки прозореца на страничната стена, вероятно на спалните. Пердетата и на двата бяха спуснати. Демарко пое дълбоко дъх, скочи на крака и се понесе напред. В момента, в който стигна до къщата, се просна по корем под единия от прозорците. Изчака две секунди, после се надигна и предпазливо надникна. Надяваше се на малък процеп между пердетата, но не успя да открие.
Реши да обиколи къщата пълзешком и да потърси начин за скрито проникване или поне за някакво наблюдение. Но едва изминал два метра, джиесемът на колана му започна да вибрира. Извади го и погледна екранчето. Беше Нийл. Сигурно беше открил телефона на Мортън. Но вече беше късно.
Пропълзя до ъгъла и предпазливо надникна. Към задната стена беше прилепена грубо иззидана веранда от плоски бетонни блокчета. В единия й край се виждаше ръждясало барбекю, а достъпът до нея се осигуряваше от плъзгаща се остъклена врата.
Не беше сигурен по какъв начин ще проникне в къщата и дали изобщо ще се осмели. Беше се надявал да примами някой от обитателите й навън, да го обезвреди и да го използва като заложник, за да стигне до Ема. Другата възможност беше просто да избие стъклената врата и да ги изненада. Това му се стори глупаво, защото някой със сигурност щеше да бъде убит — най-вероятно самият той. Не беше наясно и дали ще успее да разбие вратата с ритници. Това, което изглеждаше лесно на телевизионния екран, бе трудно осъществимо в действителност. После осъзна, че може да проникне в къщата, но като използва приклада на пушката, а не рекламираните по телевизията мощни ритници.
Предпазливостта му нашепваше, че трябва да изчака подкрепление. За целта трябваше да се свърже с Мортън и да поиска помощ от професионалисти, които си разбират от работата. Но вече знаеше, че няма да постъпи толкова благоразумно. Просто трябваше да провери дали Ема е в тази къща. Започна да се промъква към верандата — бавно, сантиметър по сантиметър. Не след дълго стигна горе, пропълзя до стъклената врата и предпазливо надникна. В същия миг прозвуча остър женски писък.
Дръж се, Ема!
Помогни ми, Господи! Това беше последната мисъл в главата му, преди да забие приклада на пушката в дебелото стъкло.
52
Лок отвори вратата на спалнята и насочи поглед към бялата жена, окована с белезници към леглото. Макар и унесена, тя все още беше будна. Упойващите препарати не бяха напуснали кръвоносната й система.
Вече цяла седмица Лок стоеше затворен в тази къща и изпълняваше заповедите на една арогантна жена. Тази бялата, която лежеше пред него, също беше арогантна. Но нямаше да остане такава, след като приключи с нея.