— Не чувам! Кой се обажда?
— Ема. Помогни ми.
— Исусе Христе! Къде си?
Ема изрече нещо неразбрано.
— Как твое име, как твое име? — продължаваше да вие китайката.
Демарко сложи длан върху телефона, завъртя се на пети и изрева:
— Млъкни, да те вземат дяволите!
Жената вдигна ръце пред гърдите си и уплашено отстъпи назад. А той осъзна, че без да иска, беше насочил пушката в нея. В следващия миг китайката се понесе обратно към къщата си, крещейки от ужас.
— Ема, къде си?
— Не знам. Бензиностанция. Магазин.
Говореше тихо и заваляше думите. Откъде знае, че съм в Канада? — учуди се той. После разбра, че тя изобщо не знае това. Звучеше така, сякаш е набрала първия номер, който е изникнал в съзнанието й.
— Има ли някой около теб? — извика той.
— Да. Един човек.
— Дай му телефона!
Апаратът утихна. Мамка му! Тя прекъсна линията! Или някой я беше прекъснал вместо нея.
— Мамка му, мамка му! — бясно изкрещя Демарко и натисна копчето за последното прието обаждане. Дано не е блокиран, помисли си той. Насреща се обади мъжки глас.
— Ало?
— Има ли някаква жена при вас? Жена, която току-що използва телефона ви?
— Аха. Някаква шантава кучка, очевидно дрогирана…
— Чуйте какво ще ви кажа! Тази жена…
— Що да те слушам, бе? За какъв се мислиш? Тая шантава кучка…
— Петстотин долара!
Чул сумата, мъжът насреща веднага млъкна.
— Какво?
— Петстотин долара! Ще ги получиш, ако й помогнеш! Прибери я някъде: в тоалетната, в склада — няма значение! Важното е никой да не я види!
— И аз мисля така. Кучката е гола, завита само с одеяло и цялата е оплескана с кръв! Тъкмо мислех да звъня на ченгетата…
— Недей! Скрий я, докато дойда!
— Не знам, човече… — проточи онзи.
— Къде се намираш? — попита Демарко.
— Бензиностанцията на „Шел“ на магистралата „Крал Джордж“.
— Кой град?
— Съри.
— Аз съм в Делта. За колко време ще стигна до теб? Не съм оттук.
— Ами… За около… О, по дяволите! Тя май припадна!
— Ранена е, затова! — извика Демарко. — За колко ще стигна там?
— Петнайсетина минути.
— По дяволите! Казвай откъде да мина!
Човекът му обясни. За щастие не беше сложно.
— И още нещо — изръмжа Демарко. — Ако заваря жената при теб, получаваш петстотин долара. Но ако я няма, ще те пречукам като куче!
Реакцията на човека отсреща го изненада.
— Малко се съмнявам, задник — засмя се той. — Но спокойно можеш да опиташ.
Нов смях, после линията прекъсна.
56
Демарко спря на паркинга и хукна към бензиностанцията на „Шел“. Мъжът зад щанда беше негър с габаритите на промишлен хладилник: двуметров гигант, тежък не по-малко от сто и петдесет кила.
— Тук ли е жената? — задъхано извика Демарко.
— А, ти трябва да си онзи пич, дето щял да ме пречука като куче! — ухили се грамадата.
— Забрави! — тръсна глава Демарко. — Тук ли е?
— Аха — кимна оня. — Лежи на пода в тоалетната. Никаква я няма.
— Къде? — огледа се нетърпеливо Демарко.
— Ела, ще те заведа — отвърна хладилникът. На лицето му все още грееше усмивка. Явно заплахите на Демарко го бяха развеселили.
Спряха пред вратата на тоалетната и гигантът отключи. Ема лежеше на пода, покрита с одеяло. Ръцете, раменете и шията й бяха изцапани с кръв. Една дълбока рана над китката, други две на дясната длан, механично отчете Демарко, докато проверяваше пулса й. Кръвта по нея му се стори твърде много за подобни рани. Пулс имаше, но той не можеше да прецени дали е силен или слаб. Без да обръща внимание на чернокожия зад гърба си, той дръпна одеялото и огледа голото й тяло, търсейки други наранявания. Не откри, но видя многобройните следи от игли по ръцете й. Бяха я надупчили като наркоманка.
Вдигна я на ръце. Управителят на бензиностанцията задържа вратата и му помогна да я положат на задната седалка на колата му.
— Опа! — подсвирна той, спрял очи на пушката. — Това пък за какво ти е?
— Вместо онези петстотин долара — обърна се да го погледне Демарко. — В момента не разполагам с такава сума, но държа на думата си. Искам първо да я закарам в болницата!