Чернокожият гигант огледа пушката, после очите му се спряха върху лицето на Демарко.
— Забрави за парите — промърмори той. — Едно време и аз се друсах… Имало е моменти, в които страшно много бих искал да ме прибере някой като теб…
— Не, не! — вдигна ръка Демарко. — Ще си получиш парите. А тази жена не е наркоманка, просто… Просто й се случи нещо лошо. Но парите ще ти донеса!
— Добре, брато — кимна гигантът. — Ще повярвам, като ги видя.
Демарко спря загрижен поглед върху неподвижната Ема. Опасяваше се, че е изпаднала в кома. Трябваше й медицинска помощ, и то веднага! Джиесемът му звънна в момента, в който се канеше да попита чернокожия мъж къде е най-близката болница.
— Ало.
— Бил Смит — рече един глас в слушалката. — Търсил си ме.
— Къде изчезна бе, кретен?! — ревна извън себе си Демарко.
— Бях зает. Трябваше да…
— Намерих Ема — прекъсна го Демарко.
— Какво?!
— Има нужда от лекар. Кажи ми къде да я заведа.
— Трябва й спешна помощ, така ли?
— Точно така, да те вземат дяволите!
— Добре, добре, успокой се. Къде се намираш?
Демарко му каза.
— Задръж така — заповяда Смит. В мембраната прозвучаха приглушени гласове, после агентът отново се обади: — Така… Ще я закараш в „Съри Мемориал“. Тя е на самата магистрала „Крал Джордж“, на пресечката с 96-о авеню. Само на пет минути от бензиностанцията, на която се намираш. Ще им се обадим, за да не те занимават с глупости от сорта на здравни осигуровки и разни тъпи формуляри. Ще се видим там.
— Изпратих кръвна проба в токсикологията — рече докторът. — Дишането и пулсът й са малко извън нормите, но не виждам нищо опасно. Не е в кома, а просто спи.
Беше слаб, около трийсетгодишен, с бяла риза и ярка вратовръзка, изрисувана с героите на Дисни. На краката му имаше маратонки. Прилича на Кевин Костнър, помисли си Демарко, за пореден път озадачен от необяснимата страст на някои лекари към абсурдните вратовръзки.
— Можем ли да я събудим? — попита Смит.
— Само ако е спешно — отвърна докторът. — Мисля, че няма да й навреди, макар че изобщо не се събуди, докато я преглеждахме и й вземахме кръв. Най-добре е да я оставим да се наспи…
— Трябва да говорим с нея — настоя Смит. — Важно е.
Докторът кимна и тръгна по коридора. Смит, Демарко и един униформен представител на канадската полиция мълчаливо го последваха. Смит се наведе над леглото и нежно докосна ръката на пациентката.
— Ема — прошепна той. — Ема, събуди се!
Никаква реакция.
Смит лекичко я разтърси.
— Недей! — обади се тя.
— Трябва да поговорим, Ема — настоя агентът.
— Спи ми се.
— Знам, Ема. Но трябва. Събуди се, моля те! Къде са онези, които те отвлякоха?
— Мъртви са.
— Включително Ли Мей?
— Нея я няма.
— Какво означава това? — учуди се Смит и хвърли недоумяващ поглед към Демарко. — Мъртва или изчезнала?
— Откъде да знам — сви рамене Демарко.
— Мъртва ли е Ли Мей, Ема? — извика Смит и отново разтърси раменете й. Тя не реагира. — Събуди се, Ема! Мъртва ли е Ли Мей?
— Остави я на мира — намеси се Демарко. — Утре сутринта ще опитаме пак.
— Не можете ли да й дадете нещо, което да я събуди? — извърна се към доктора Смит.
— Я върви по дяволите! — ядоса се Демарко. — Не виждаш ли, че са я надупчили като решето? Един господ знае с какви гадости са я тъпкали!
— Приятелят ви е прав — рече докторът. — Не мога да й инжектирам нищо, преди да получа резултатите от токсикологията. Точка по въпроса!
За човек с вратовръзка от Дисниленд звучи адски сериозно, помисли си Демарко.
— Колко време ще отнемат токсикологичните изследвания? — попита Смит.
— Четири часа, ако ги поискаме спешно.
— Ще ги поискаме спешно. Става въпрос за националната сигурност.
— За чия по-точно? — погледна го с лека усмивка докторът.
— Проклети канадци! — промърмори под нос Смит и му подаде една визитка. — Моля да ми звъннете в момента, в който получите изследванията или тя се събуди.
— Добре — съгласи се докторът.
— Да вървим да похапнем някъде, Демарко — сбърчи вежди агентът. — И да ми разкажеш какви, по дяволите, си ги свършил!