— Как е възможно това? — попитах аз.
Отговори ми с въпрос. Искаше да знае дали правилно съм разбрал дон Хуан, когато той казваше, че всичко е възможно, когато го пожелаеш с непреклонен стремеж. Търсех по подробно обяснение. Исках да разбера какво друго прави тя, освен че връзва косата си, за да изглежда толкова млада. Тя каза, че лягала на леглото и се изпразвала от всякакви мисли и чувства и оставяла линиите на пода да издърпат бръчките й. Настоях за повече подробности: всичките чувства, усещания, възприятия, които е имала, докато е лежала така на леглото. Тя твърдеше, че не е почувствала нищо, че не знае как линиите на пода действат и че знаела само да не допуска мислите й да се намесват.
Постави ръцете си на гърдите ми и ме бутна съвсем леко. Изглежда това беше жест, с който показваше, че й е омръзнало от моите въпроси. Излязохме навън през задната врата. Казах й, че имам нужда от дълга пръчка. Отиде направо при една купчина дърва за огрев, но нямаше нито една дълга цепеница. Попитах я дали не може да намери няколко пирона, за да съединя две парчета. Претърсихме цялата къща в търсене на пирони, но безуспешно. В крайна сметка се наложи да откъртя от курника най-дългата летва, която намерих. Летвата, макар и да беше малко крехка, изглеждаше напълно подходяща за работата, за която ми трябваше.
Доня Соледад не се усмихна или пошегува по време на търсенето. Изглеждаше напълно погълната от задачата да ми помогне. Съсредоточението й беше толкова пълно, че имах усещането, че тя иска аз да успея.
Отидох до колата, въоръжен с дългата летва и едно по-късо парче от дървата за горене. Доня Соледад ме чакаше до предната врата.
Започнах да дразня кучето с късата пръчка в дясната ръка и в същото време опитвах да издърпам ключалката с дългата в другата ми ръка. Кучето едва не ухапа дясната ми ръка и това ме накара да изпусна късото дърво. Яростта и мощта на огромния звяр бяха толкова големи, че за малко щях да изпусна и дългата пръчка. Кучето за малко щеше да я прекърши със зъби. Тогава доня Соледад ми се притече на помощ; като чукаше по задното стъкло, тя успя да отвлече вниманието на кучето.
Окуражен от нейните отвличащи маневри, аз се гмурнах с главата напред, плъзнах се по дължината на предната седалка и успях да освободя ключалката. Опитах се да се дръпна веднага назад, но кучето се стовари върху мен с цялата си мощ като спусна предните си лапи на седалката, преди да успея да се измъкна. Почувствах лапите му върху раменете си. Свих се. Мислех, че ще ме разкъса. Кучето наведе глава, но не успя да ме захапе и се удари във волана. Изхвърчах навън и с едно движение се покатерих на предния капак и след това на покрива. Цялото ми тяло беше настръхнало.
Отворих дясната врата. Помолих доня Соледад да ми подаде дългата летва и с нея натиснах лоста, за да спусна облегалката назад. Прецених, че ако дразня кучето, то ще се плъзне напред, като по този начин ще може да се измъкне навън. Но то не помръдна. Вместо това яростно захапа летвата.
В този момент доня Соледад скочи на покрива и легна до мен. Искаше да ми помогне да дразня кучето. Казах й, че не може да остане на покрива, защото когато кучето излезе, аз ще се вмъкна в колата и веднага ще потегля. Благодарих й за помощта и й казах, че трябва да се прибира в къщата. Тя сви рамене, скочи долу и отиде при вратата на къщата. Натиснах отново ръчката на седалката и се опитах с шапката си да раздразня кучето. Цапнах го около очите, точно по муцуната. Яростта на кучето беше неизмерима, но то не пожела да мръдне от седалката. Най-накрая масивните му челюсти изтръгнаха летвата от ръката ми. Спуснах се долу, за да я измъкна изпод колата. Изведнъж чух доня Соледад да вика.
— Пази се! Излиза!
Вдигнах поглед към колата. Кучето се плъзгаше през седалката. Задните му крака се бяха заклещили на кормилото; иначе то беше почти изцяло отвън.
Хвърлих се към къщата и успях точно навреме, преди да бъда достигнат от животното. Инерцията му беше толкова голяма, че се блъсна във вратата.
Залоствайки вратата с желязното резе, доня Соледад каза с кикот:
— Нали ти казах, че е напразно. Прокашля се и се обърна да ме погледне.
— Можеш ли да вържеш кучето с въже? — попитах аз.
Бях сигурен, че ще ми даде безсмислен отговор, но за моя изненада тя каза, че трябва да опитаме всичко, дори да примамим кучето в къщата и вътре да го заловим.
Идеята й ми допадна. Внимателно отворих входната врата. Кучето вече не беше там. Показах се още малко навън. Нямаше и следа от него. Надявах се кучето да се е прибрало зад своята ограда. Почаках още малко преди да се втурна към колата си, когато чух дълбоко ръмжене и забелязах едрата глава на животното в колата. Беше се промъкнало обратно на предната седалка.