— Искаш да кажеш, че не си видял как те се държаха за линиите на света? — попита тя.
— Не, не съм.
— Не си видял как те се промъкват през процепа между световете?
Разказах им какво бях видял. Те мълчаливо ме изслушаха. В края на разказа ми Ла Горда беше почти готова да се разплаче.
— Колко жалко! — възкликна тя.
Тя стана, заобиколи масата и ме прегърна. Очите й бяха ясни и спокойни. Знаех, че не храни никаква злоба към мен.
— Писано ни било да си толкова задръстен — рече тя. — Но въпреки това ти си за нас Нагуала. Няма да ти преча с грозни мисли. Поне в това можеш да си сигурен.
Знаех, че действително мисли така. Тя ми говореше от ниво, което бях наблюдавал само у дон Хуан. Неколкократно бе обяснявала настроението си като резултат от това, че се е освободила от формата си; тя действително беше един безформен воин. Заля ме вълна от дълбока привързаност към нея. Щях да се разплача. И точно в момента, когато почувствах, че тя е най-прекрасния воин, ми се случи нещо твърде интригуващо. Най-правдоподобното описание би било да кажа, че почувствах как изведнъж ушите ми изпукаха. С тази разлика, че усетих пукането в средата на тялото си, точно под пъпа, по-отчетливо отколкото в ушите. Веднага след изпукването всичко стана по-ясно: звуците, гледките, миризмите. След това усетих едно силно бръмчене, което, колкото и странно да изглеждаше, не пречеше на способностите ми да чувам; бръмченето беше високо, но не заглушаваше никой от останалите звуци. Беше такова, сякаш го чувах с някаква част от мен, която не бяха ушите. Гореща вълна премина през тялото ми. И тогава внезапно си спомних нещо, което никога на бях виждал. Все едно, че ме беше обладала нечия чужда памет.
Спомних си как Лидия се държи за две хоризонтални червеникави въжета, докато вървеше по стената. Това не беше точно вървене, тя всъщност се плъзгаше на дебел сноп линии, които държеше с краката си. Спомних си, че я бях видял да се задъхва с отворена уста от усилието да дърпа червеникавите въжета. Причината, поради която не можех да пазя равновесие в края на изпълнението й, беше че я бях видял като светлина, която обикаляше стаята с такава скорост, че ми се зави свят; тя ме дърпаше за областта около пъпа.
Спомних си и действията на Роза и Жозефина. Роза всъщност беше направила същото, само че отвесно, като се държеше с лявата си ръка за едни дълги, вертикални червеникави нишки, които приличаха на лози, провесени от тъмния покрив. С дясната си ръка също се държеше за някакви вертикални нишки, които, изглежда, й даваха стабилност. Освен това се държеше към същите тези нишки и с пръстите на краката си. Към края на изпълнението си тя изглеждаше като фосфоресценция под покрива. Очертанията на тялото й не се открояваха.
Жозефина се скриваше зад някакви линии, които като че ли излизаха от пода. Издигайки ръката си, тя всъщност бе премествала линиите една до друга, за да получи необходимата широчина, за да скрие тялото си. Издутите й дрехи свършиха добра работа; те някак си сбиваха сияйността й. Дрехите бяха неудобни само за обикновения наблюдател. В края на своето изпълнение Жозефина, също като Лидия и Роза, беше само едно петно светлина. Сега вече можех да се прехвърлям от един спомен на друг в съзнанието си.
Когато им разказах за едновременните си спомени, сестричките ме погледнаха изумени. Ла Горда беше единствената, която, изглежда, беше в течение на това, което ставаше с мен. Тя се разсмя с истинска наслада и каза, че Нагуалът е бил прав като е казвал, че аз съм твърде ленив, за да помня какво съм видял; следователно, давал съм си труд да запомня само каквото съм гледал.
Нима е възможно, помислих си аз, несъзнателно да избирам какво да си спомня? Или може би Ла Горда предизвиква всичко това? Ако е вярно, че първо съм подбрал спомените си, а след това съм освободил това, което съм цензурирал, тогава трябва да е вярно и това, че сигурно съм възприел много повече от действията на дон Хуан и дон Хенаро, но въпреки това си спомням само една подбрана част от цялото ми възприемане на онези събития.
— Не е за вярване — обърнах се към Ла Горда, — че сега си спомням нещо, което само до преди миг въобще не съм помнел.
— Нагуалът каза, че всеки може да вижда, но въпреки това ние предпочитаме да не си спомняме това, което сме видели — рече тя. — Сега разбирам колко е бил прав. Всеки от нас може да вижда — едни по-малко, други повече.
Казах на Ла Горда, че една част от мен знаеше, че бях намерил в онзи момент един вид трансцендентален ключ. Някаква липсваща частица ми бе подадена от всички тях. Но ми беше трудно да определя коя е тя.