Тя обяви, че току-що е „видяла“, че съм извършил доста голяма доза „сънуване“ и че съм развил вниманието си, но въпреки това съм заблуден от собствената си поза, че не знам нищо.
— Опитвах се да ти разкажа за вниманието — продължи тя, — но ти знаеш за него толкова, колкото и ние.
Уверих я, че моето знание по същество се различава от тяхното и че тяхното е безкрайно по-драматично от моето. Следователно, всичко, което биха могли да ми кажат по отношение на практиката, ще ми е от полза.
— Нагуалът ни заръча да ти покажем, че посредством вниманието си ние можем да задържаме образите от съня по същия начин, както задържаме образите от света — каза Ла Горда. — Изкуството на сънувача е изкуство на вниманието.
Мислите нахлуха в главата ми като лавина. Трябваше да стана и да се разходя из кухнята. После пак седнах. Дълго мълчахме. Знаех какво беше имала предвид, като каза, че изкуството на сънувача е изкуство на вниманието. Вече знаех, че дон Хуан ми беше казал и показал всичко, което можеше. Не съм бил в състояние обаче да съзнавам, докато той беше сред нас. Той бе казал, че моят разум е демонът, който ме държи окован, и че трябва да го надвия, ако искам да постигна реализация на учението му. Следователно, въпросът беше как да надвия своя разум. Никога не ми бе хрумвало да го накарам да ми обясни какво разбира под „разум“. През цялото време бях приемал за дадено, че той има предвид способността за разбиране, вадене на заключения или мислене по подреден, логичен начин. От това, което беше казала Ла Горда, разбрах, че за него разум е означавало внимание.
Дон Хуан казваше, че същността на живота ни е изкуството на възприемането, а магията на живота ни е изкуството на осъзнаването. За него възприемане и осъзнаване беше едно единно, функционално, сложно цяло — цяло, което се състои от две полета. Първото поле бе „вниманието на тонала“, което ще рече — способността на обикновените хора да улавят и насочват своето осъзнаване върху обикновения свят на ежедневния живот. Дон Хуан наричаше тази форма на внимание още наш „първи пръстен на силата“ и я описваше като наша величествена, но приета за даденост способност да придаваме ред на нашето възприемане на ежедневния свят.
Второто поле бе „вниманието на нагуала“; тоест способността на магьосниците да насочват своето осъзнаване към необикновения свят. Той наричаше това поле на вниманието „втория пръстен на силата“, или с други думи, изумителната способност, която всички ние имаме, но само магьосниците използват, да въвеждаме ред в необикновения свят.
Ла Горда и сестричките, демонстрирайки ми, че изкуството на сънуването е да се задържат образите от своя сън посредством своето внимание, бяха онагледили прагматичната страна от схемата на дон Хуан. Те бяха практиците, които бяха отишли по-далеч от теоретичната страна на неговото учение. За да ми покажат своето изкуство, те трябваше да използват своя „втори пръстен на силата“ или още „вниманието на нагуала“. А за да мога да видя тяхното изкуство, аз трябваше да направя същото. Всъщност очевидно беше, че бях насочил вниманието си и към двете полета. Вероятно всички ние непрекъснато възприемаме и по двата начина, но предпочитаме да си спомняме първия и да пренебрегваме втория, или пък да го складираме в паметта си, както аз бях направил. При определени условия на стрес или на смирение, цензурираният спомен излиза на повърхността и тогава можем да имаме два различни спомена за едно и също събитие.
Това, което дон Хуан се бе борил да надвие или по-скоро да потисне у мен, не бе разумът ми като способност за логично мислене, а моето „внимание на тонала“ или моето осъзнаване на света на здравия разум. Неговият мотив да иска да направя това беше обяснен от Ла Горда, когато тя ми каза, че ежедневният свят съществува, защото ние знаем как да задържаме образите му; следователно, ако човек се освободи от вниманието, необходимо за задържане на тези образи, светът рухва.
— Нагуалът ни каза, че практиката е важна — рече Ла Горда неочаквано. — Щом веднъж успееш да насочиш вниманието си върху образите от своя сън, вниманието ти е впримчено завинаги. Накрая ще станеш като Хенаро, който умееше да задържа образите на всеки сън.
— Всяка от нас има по още пет съня — каза Лидия. — Но ние ти показахме първия си, защото това е сънят, който Нагуалът ни даде.
— Вие всички ли можете да се отдадете на сънуване по всяко време, когато пожелаете? — попитах аз.
— Не — отвърна Ла Горда. — Сънуването отнема твърде много сила. Никоя от нас няма толкова много сила. Причината, поради която сестричките трябваше да се търкалят по пода толкова пъти, беше, че при търкалянето земята им даваше енергия. Може би ще си спомниш също, че си ги видял като сияйни същества, получаващи енергия от светлината на земята. Нагуалът каза, че най-добрият начин да получиш енергия, е, разбира се, да пуснеш слънчевата светлина в очите си, особено в лявото око.