Казах й, че не съм чувал подобно нещо и тя описа една процедура, на която ги бе научил дон Хуан. Докато говореше, си спомних, че дон Хуан бе учил и мен на същата процедура. Тя се състоеше в това да въртя бавно главата си наляво-надясно, докато улавям слънчевата светлина с притвореното си ляво око. Той — казваше, че човек може да използва не само слънчевата, но и всяка светлина, която може да огрее очите. Ла Горда каза, че Нагуалът им препоръчал да си завързват шаловете под талията, за да не се натъртват, докато се търкалят.
Отбелязах, че дон Хуан никога не ми е споменавал за търкалянето. Тя каза, че само жените се търкалят, защото имат утроба и енергията идва направо в утробата им; търкаляйки се, те разпределяли тази енергия по цялото си тяло. За да се зареди един мъж с енергия, той трябвало да легне по гръб и да свие коленете си така, че ходилата му да се опират едно o друго. Ръцете му трябвало да са разперени встрани, като частта от лакътя надолу е вдигната вертикално, а пръстите са обърнати нагоре и леко присвити.
— Сънуваме тези сънища от години — рече Лидия. — Тези сънища са ни най-добрите, защото вниманието ни е пълно. При другите ни сънища вниманието ни е все още нестабилно.
Ла Горда каза, че задържането на образите от сънища е толтекско изкуство. След години на всепоглъщаща практика всяка от тях можела да изпълни по едно действие във всеки сън. Лидия можела да върви по всичко, Роза можела да се провесва на всичко, Жозефина можела да се скрие зад всичко, а тя самата можела да лети. Но те били само начинаещи чираци в изкуството. Те имали пълно внимание само за една дейност. Тя добави, че Хенаро бил майсторът в „сънуването“, че можел да прави каквото поиска, че имал внимание за толкова дейности, за колкото ние имаме в ежедневния живот, и че за него двете полета на вниманието били с еднакво значение.
Почувствах се принуден да им задам своя обичаен въпрос: исках да знам процедурата — как задържаха образите на сънищата си.
— Ти знаеш това толкова добре, колкото и ние — рече Ла Горда. — Единственото, което мога да кажа, е, че след като сме се връщали към един и същи сън безброй пъти, започнахме да усещаме линиите на света. Те ни помогнаха да извършим това, което ни видя да вършим.
Дон Хуан бе казал, че нашият „първи пръстен на силата“ влиза в действие още в най-ранните ни години и че ние живеем с впечатлението, че това е всичко, което имаме. Нашият „втори пръстен на силата“, „вниманието на нагуала“, остава скрит за огромното мнозинство от нас и ни се разкрива едва в момента на смъртта ни. И все пак, има път за достигането му, който е достъпен за всеки един от нас, но който само магьосниците поемат, и този път минава през сънуването. Сънуването по същество е превръщането на обикновените сънища в актове, включващи волята. Сънувачите, които задействат своето „внимание на нагуала“ и го фокусират върху елементите и случките на своите обикновени сънища, превръщат тези сънища в „сънуване“.
Дон Хуан казваше, че няма процедура за достигане до вниманието на нагуала. И той ми даваше само указания. Да намеря ръцете си в моите сънища бе първото от тях; след това упражнението за обръщане на внимание бе разширено с намиране на обекти, търсене на определени отличителни белези, като например сгради, улици и т.н. От там скокът беше към „сънуване“ на определени места в определен момент от деня. Последният етап беше да накарам своето „внимание на нагуала“ да се фокусира върху самия тонал. Дон Хуан казваше, че обикновено този последен етап започва с един сън, който много от нас са имали по едно или друго време и в който човек гледа себе си как спи в леглото. До момента, в който магьосникът сънува този сън, неговото внимание се е развило до такава степен, че вместо да се събуди, както биха направили повечето от нас в подобна ситуация, той се завърта на пети и се заема да върши нещо, като че ли се намира в света на ежедневния живот. От този момент нататък има едно счупване, някакво разделяне в иначе единната личност. Резултатът от задействането на „вниманието на нагуала“ и развиването му до висотата и изискаността на нашето ежедневно внимание в света беше, според схемата на дон Хуан, другото „аз“, едно идентично на човека същество, но създадено в „сънуване“.