Дон Хуан ми бе казал, че няма определени стандартни стъпки в обучението за този двойник, също както не следваме определени стъпки, за да достигнем до ежедневното си осъзнаване. Просто го постигаме с практиката. Той твърдеше, че в процеса на задействане на нашето „внимание на нагуала“ ще открием стъпките. Той ме насърчаваше да упражнявам „сънуването“ без да позволявам на страховете си да го превърнат в мъчен процес.
Той бе постъпил по същия начин с Ла Горда и сестричките, но очевидно нещо у тях ги бе направило по-възприемчиви към идеята за друго ниво на вниманието.
— Хенаро бе в своето тяло на сънуване през повечето време — рече Ла Горда. — То му харесваше повече. Затова можеше да прави най-странни неща и да те изплашва до смърт. Хенаро си минаваше навън-навътре през процепа между световете, както ние с теб минаваме навън-навътре през някоя врата.
Дон Хуан също ми бе говорил надълго и нашироко за процепа между световете. Винаги бях смятал, че говори метафорично за тънката разлика между света, който възприема обикновения човек, и света, който магьосниците възприемат.
Ла Горда и сестричките ми бяха показали, че процепът между световете е повече от метафора. Той е по-скоро способността да се сменя нивото на внимание. Една част от мен разбираше Ла Горда идеално, докато друга част от мен бе по-изплашена от всякога.
— Ти все питаше къде са отишли Нагуалът и Хенаро — рече Ла Горда. — Соледад съвсем безцеремонно ти е казала, че са заминали в другия свят; Лидия ти каза, че са напуснали тази местност; Хенаросите сглупиха и те изплашиха. Истината е, че Нагуалът и Хенаро минаха през този процеп.
Поради някаква необяснима за мен причина, изявленията й ме хвърлиха в дълбок хаос. През цялото време бях чувствал, че са си отишли завинаги. Знаех, че не са си заминали в обикновения смисъл, но бях държал това чувство в областта на метафората. И макар да го бях изказвал гласно пред някои близки приятели, мисля, че аз самият никога не го вярвах истински. Дълбоко в себе си аз винаги съм бил рационален човек. Но Ла Горда и сестричките бяха превърнали моите мъгляви метафори в реални възможности. Ла Горда действително ни бе пренесла на около километър разстояние чрез енергията на своето „сънуване“.
Ла Горда стана и каза, че всичко съм разбрал и че е време да ядем. Тя ни сервира храната, която бе сготвила. Не ми се ядеше. В края на вечерта тя стана и дойде до мен.
— Мисля, че е време да тръгваш — рече ми тя. Това като че ли беше знак за сестричките. Те също станаха.
— Ако останеш след този момент, вече няма да можеш да си тръгнеш — продължи Ла Горда. — Нагуалът те е пуснал да си вървиш веднъж, но ти си предпочел да останеш с него. Той ми каза, че ако ние всички оцелеем при последния контакт със съюзниците, аз трябва да ви нахраня, да направя необходимото, за да се почувствате добре и след това да се сбогувам с всички. Смятам, че сестричките и аз нямаме къде да отидем, така че нямаме избор. Но при теб е различно.
Сестричките ме наобиколиха и всяка се сбогува с мен.
Имаше някаква чудовищна ирония в тази ситуация. Бях свободен да си тръгна, но чувствах, че нямам къде да отида. Аз също нямах избор. Преди години дон Хуан ми бе дал възможност да се оттегля — аз останах, защото още тогава вече нямах къде да отида.
— Изборът е само един — бе казал той в онзи момент. — Избираме или да сме воини, или да сме обикновени хора. Втори избор не съществува. Не и на тази земя.
6
ВТОРОТО ВНИМАНИЕ
ТРЯБВА ДА ТРЪГНЕШ по-късно днес — каза ми Ла Горда веднага след закуска. — Тъй като реши да вървиш с нас, ти пое задължението да ни помогнеш да изпълним новата си задача. Нагуалът ме остави като водач само докато ти дойдеш. Той ми повери, както вече знаеш, някои неща, които да ти кажа. Повечето от тях вече ти казах. Но останаха някои, за които не можех да ти говоря преди да си направил своя избор. Днес ще се погрижим за тях. Веднага след това трябва да тръгнеш, за да ни дадеш време да се приготвим. Трябват ни няколко дни, за да оправим всичко и да се подготвим да напуснем тези планини завинаги. Прекарахме тук доста дълго време. Трудно е човек да се откъсне. Но всичко внезапно свърши. Нагуалът ни предупреждаваше за тоталната промяна, която ще донесеш, независимо от сблъсъците, които ще имаш, но мисля че никой действително не му вярваше.
— Не успявам да разбера защо трябва да променяте каквото и да е — рекох аз.
— Вече ти го обясних — възрази тя. — Ние изгубихме старата си цел. Сега имаме нова цел и тя изисква да станем леки като бриза. Бризът е новото ни настроение. Преди беше горещият вятър. Ти промени посоката ни.