— Въртиш се в кръг, Горда.
— Така е, но това е защото ти си празен. Не мога да се изразя по-ясно. Когато се върнеш, Хенаросите ще ти покажат изкуството на прикривана и веднага след това ние всички ще заминем. Нагуалът ми каза, че ако решиш да останеш с нас, първото нещо, което трябва да ти кажа, е, че трябва да запомниш сблъсъците си със Соледад и сестричките и внимателно да проучиш всяко едно нещо, което ти се е случило с тях, защото всичко е знамение за това, какво ще ти се случи по твоя път. Ако си внимателен и безупречен, ще откриеш, че онези сблъсъци са били подаръци на силата.
— Какво ще прави доня Соледад сега?
— Тя заминава. Сестричките вече й помогнаха да разглоби пода си. Този под й помогна да достигне до своето внимание на нагуала. Линиите имаха силата да го направят. Всяка от тях й помогна да събере по частица от това внимание. За някои воини нецялостността не е пречка за достигане на това внимание. Соледад се превъплъти, защото тя достигна до това внимание по-бързо от всеки един от нас. Вече не й се налага да се втренчва в своя под, за да премине в онзи друг свят, и сега, след като подът вече не е нужен, тя го върна на земята, откъдето го бе взела.
— Ти май наистина си решена да заминеш, а, Горда?
— Всички сме решени. Затова те моля да заминеш за няколко дни, за да ни дадеш време да разрушим всичко, което имаме.
— Аз ли съм този, който трябва да намери място за всички вас, Горда?
— Ако беше безупречен воин, ти би сторил точно това. Но ти не си безупречен воин, а и ние не сме. Но въпреки това ще трябва да направим всичко възможно, за да посрещнем нашето ново предизвикателство.
Обзе ме потискащо чувство на обреченост. Никога не съм бил човек на отговорностите. Смятах, че призванието да ги водя е смазващ товар, който няма да мога да понеса.
— А може би не трябва да правим нищо — рекох аз.
— Да. Точно така — рече тя и се разсмя. — Защо не си го повториш няколко пъти, докато се почувстваш в безопасност? Нагуалът не веднъж ти е казвал, че единствената свобода, която воините имат, е да се държат безупречно.
Тя ми разказа как Нагуалът настоявал те всички да разберат, че безупречността е не само свобода, но и единственият начин да прогонят човешката форма.
Описах й начина, по който дон Хуан ме бе накарал да разбера какво се има предвид под безупречност. Веднъж с него се изкачвахме по една много стръмна клисура, когато един огромен молоз се откърти от мястото си на скалата и полетя надолу със страшна сила, като се приземи на дъното на каньона на около 20–30 метра от мястото, където стояхме. Поради размерите на молоза падането му бе много впечатляващо събитие. Дон Хуан се възползва от възможността за един драматичен урок. Той каза, че силата, която управлява съдбите ни, е извън нас и няма нищо общо с нашите волеви действия. Понякога тази сила ще ни накара да спрем и да се наведем, за да си завържем обувките, както аз току-що бях направил. Карайки ни да спрем, тази сила ни кара да спечелим един ценен миг. Ако бяхме продължили да вървим, онзи огромен молоз без съмнение щеше да се стовари върху нас и да ни смаже. Някой друг път, обаче, в някоя друга клисура, същата тази външно определяща сила отново ще ни накара да спрем и да се наведем, за да си завържем обувките, докато друг молоз се откъртва точно над мястото, където стоим. Карайки ни да спрем, тази сила ни кара да загубим един ценен миг. В този случай, ако бихме продължили да вървим, бихме се спасили. Дон Хуан каза, че предвид абсолютната липса на контрол от моя страна върху силите, които решават съдбата ми, единствената ми свобода в онази клисура се състояла в това безупречно да завържа обувките си.
Ла Горда изглеждаше развълнувана от разказа ми. Тя протегна ръцете си през масата и за момент задържа лицето ми в тях.
— Безупречността за мен е да ти кажа в най-подходящия момент това, което Нагуалът ми заръча да ти кажа — рече тя. — Но силата трябва да определи точно времето за това, което трябва да ти разкрия, иначе то няма да има никакъв ефект.
Тя направи театрална пауза. Това забавяне беше съвсем заучен жест, но страшно ефектен при мен.
— Изплюй камъчето — примолих се отчаяно аз.
Тя не отговори. Хвана ме за ръката и ме отведе до мястото точно пред входната врата. Накара ме да седна на твърдо утъпканата земя с гръб, опрян на един дебел кол, висок около петдесет сантиметра, забит в земята почти до стената на къщата. Имаше още четири такива кола, забити в редица на около шейсет сантиметра един от друг. Исках да попитам Ла Горда за какво служат. Първото ми впечатление беше, че някой предишен собственик на къщата е завързвал животни за тях. Предположението ми обаче изглеждаше абсурдно, защото мястото точно пред входната врата беше нещо като покрита веранда.