Ла Горда каза, че Свидетелят не може така глупаво да сбърка, още по-малко да преувеличава, и че Свидетелят бил най-съвършеният воин сред тях.
— Магьосниците не си помагат един на друг, както ти си помогнал на Паблито — продължи тя. — Ти си постъпил, както би постъпил един човек на улицата. Нагуалът ни е учил всички да бъдем воини. Той казваше, че воинът не изпитва състрадание към никого. За него, да изпитваш състрадание означаваше, че искаш другият човек да е като теб, да е в твоето положение, и му помагаш точно с тази цел. Ти постъпи така с Паблито. Най-трудното нещо на света е воинът да остави другите да бъдат самите себе си. Когато бях дебела, аз се тревожех, че Лидия и Жозефина не ядат достатъчно. Опасявах се, че ще се разболеят и ще умрат от недояждане. Правех всичко възможно да ги охраня и го правех от най-добри чувства. Безупречността на воина се състои в това да остави другите да бъдат себе си и да ги подкрепя в това, което са. Това означава, разбира се, че им вярва, че те самите могат да бъдат безупречни воини.
— А какво става, ако не са безупречни воини? — попитах аз.
— Тогава твой дълг е ти самият да си безупречен и да не казваш нито дума — отвърна тя. — Нагуалът каза, че само магьосник, който вижда и е безформен, може да си позволи да помогне на когото и да било. Затова той ни помогна и ни направи това, което сме. Ти не смяташ, че можеш да обикаляш насам-натам и да вдигаш хората от улицата, за да им помагаш, нали?
Дон Хуан вече ме беше изправял пред дилемата, че не мога да помогна на себеподобните си по никакъв начин. Всъщност, според неговите разбирания, всяко усилие от наша страна да помогнем е тиранично действие, продиктувано единствено от собствения ни егоизъм.
Един ден, когато бях с него в града, аз вдигнах един охлюв, който беше насред тротоара, и внимателно го пъхнах под някакво пълзящо растение. Бях сигурен, че ако го бях оставил насред тротоара, минаващите хора рано или късно щяха да го стъпчат. Смятах, че като съм го преместил на сигурно място, го бях спасил.
Дон Хуан изтъкна, че предположението ми е лекомислено, защото не съм взел под внимание две важни възможности. Едната беше, че охлювът може би е избягвал сигурна смърт чрез отравяне под листата на пълзящото растение, а другата възможност беше — охлювът да има достатъчно лична сила да прекоси тротоара. Чрез моята намеса аз не бях спасил охлюва, а само го бях накарал да загуби това, което с толкова усилия бе спечелил.
Поисках, разбира се, да върна охлюва обратно на мястото, където го бях намерил, но Дон Хуан не ми позволи. Той каза, че съдбата на охлюва била един идиот да пресече пътя му и да го накара да загуби инерцията си. Ако го оставя там, където съм го сложил, той може би ще е в състояние отново да събере достатъчно сила, за да отиде там, накъдето е бил тръгнал.
Смятах, че съм разбрал идеята му. Явно съм се съгласил с него само повърхностно. Най-трудното за мен бе да оставя другите да бъдат себе си.
Разказах им историята. Ла Горда ме потупа по гърба.
— Ние всички сме доста зле — рече тя. — И петимата сме едни ужасни хора, които не искат да разберат. Аз се отървах от по-голямата част от грозната си страна, но все още не от цялата. Ние сме твърде бавни и в сравнение с Хенаросите сме мрачни и високомерни. Хенаросите, от друга страна, са всичките като Хенаро; у тях има съвсем малко лошотия.
Сестричките поклатиха глави в съгласие.
— Ти си най-отвратителният сред нас — рече ми Лидия. — Не смятам, че сме чак толкова зле в сравнение с тебе.
Ла Горда се закикоти и ме потупа по крака, като че ли да ми каже да се съглася с Лидия. Направих го и те всички се разсмяха като деца.
Дълго време мълчахме.
— Сега идвам към края на това, което трябваше да ти кажа — рече Ла Горда съвсем неочаквано.
Тя ни накара да станем. Каза, че щели да ми покажат стойката на силата на воините-Толтеки. Лидия застана от дясната ми страна с лице към мен. Тя хвана ръката ми с дясната си ръка, като опря дланта си в моята без да сплитаме пръстите си. След това уви като кука лявата си ръка точно над лакътя ми и силно ме притисна към гърдите си. Жозефина стори абсолютно същото от лявата ми страна. Роза застана с лице пред мен, пъхна ръце под мишниците ми и, извивайки ги като куки, здраво хвана раменете ми. Ла Горда застана зад мен и ме прегърна през кръста, сплитайки пръсти на пъпа ми.
Всички бяхме долу-горе с еднакъв ръст и те можеха да притиснат главите си o моята. Ла Горда заговори съвсем тихо зад лявото ми ухо, но достатъчно високо, за да я чуваме всички. Тя каза, че ще се опитаме да поставим нашето второ внимание на мястото на силата на Нагуала без някой или нещо да ни подпомага. Този път нямаме учител, който да ни се притече на помощ, нито пък съюзници, които да ни пришпорват. Щяхме да стигнем там само със силата на нашето желание.