Ла Горда казваше нещо, което не можех да чуя. Тя изговаряше думите бавно, като че ли за да ми даде време да чета по устните й, но аз се захласнах по детайлите на устата й. В един момент усетих, че четирите ме движат; те съзнателно ме разтърсваха. Това ме накара да обърна внимание на безгласните думи на Ла Горда. Този път ясно разчетох по устните й. Казваше ми да се обърна. Опитах се, но главата ми сякаш беше застопорена. Усетих, че някой хапе устните ми. Наблюдавах Ла Горда. Тя не ме хапеше, а ме гледаше, докато изричаше с устни своята заповед да си обърна главата. Докато говореше, аз усещах, че тя всъщност ближеше цялото ми лице или хапеше устните и страните ми.
Лицето на Ла Горда беше някак изкривено. Изглеждаше голямо и жълтеникаво. Сметнах, че понеже цялата сцена беше жълтеникава, лицето й отразява това озарение. Почти я чувах да ми нарежда да обърна главата си. Накрая раздразнението, което ухапванията пораждаха у мен, ме накара да тръсна глава. И изведнъж звукът от гласа на Ла Горда стана ясно доловим. Тя беше зад мен и ми крещеше да обърна вниманието си. Роза беше тази, която ближеше лицето ми. Отблъснах я от лицето си с чело. Роза плачеше. Лицето й беше обляно в пот. Чувах гласа на Ла Горда зад себе си. Тя каза, че съм ги изтощил, борейки се с тях, и че не знае какво да направи, за да улови нашето първоначално внимание. Сестричките скимтяха.
Мислите ми бяха кристално ясни. Логическите ми процеси обаче не бяха дедуктивни. Узнавах нещата бързо и направо и в съзнанието ми нямаше ни капка каквото и да е съмнение. Например, веднага узнах, че трябва отново да заспя и че това ще ни приземи. Но знаех също, че трябва да ги оставя да ни отнесат до тяхната къща. Аз не ставах за това. Ако въобще можех да фокусирам второто си внимание, то трябваше да е върху едно място, което дон Хуан ми бе определил в Северно Мексико. Винаги бях успявал да си го представя в съзнанието си като нищо друго на света. Не смеех да извикам това видение. Знаех, че щяхме да свършим там.
Сметнах, че трябва да кажа на Ла Горда какво знаех, но не можех да говоря. И въпреки това една част от мен знаеше, че тя е разбрала. Доверих й се безрезервно и само за няколко секунди заспах. В съня си гледах кухнята в тяхната къща. Паблито, Нестор и Бениньо бяха там. Изглеждаха извънредно огромни и излъчваха мека светлина. Не можех да фокусирам погледа си върху тях, защото ни разделяше стена от нещо като прозрачна пластмаса. Тогава осъзнах, че това беше все едно, че ги гледам през прозорец, докато някой облива стъклото с вода. Накрая стъклото се разби и водата ме плисна в лицето.
Паблито ме обливаше с вода от една кофа. Нестор и Бениньо също стояха там. Ла Горда, сестричките и аз лежахме проснати на земята в двора зад къщата. Хенаросите ни обливаха с кофи вода.
Скочих. Или студената вода, или необикновеното изживяване, което току-що бях имал, ме бе оживило. Ла Горда и сестричките си облякоха сухи дрехи, които сигурно Хенаросите бяха изнесли на слънце. Моите дрехи също бяха внимателно подредени по земята. Преоблякох се без да кажа дума. Изживях онова особено чувство, което, изглежда, следва фокусирането на второто внимание; не можех да говоря или по-скоро можех да говоря, но не исках. Стомахът ми беше разстроен. Ла Горда, изглежда, усети това и нежно ме придърпа към мястото зад оградата. Прилоша ми. Ла Горда и сестричките се чувстваха по същия начин.