След малко се отърсих от размишленията си. Реших, че започвам да се влияя от мястото. Започвах да мисля нелогично — и по-рано това ми се случваше винаги след няколко дни в тази местност.
Върнах се в хотелската стая да си почина няколко часа и след това отново излязох да бродя по улиците. Нямах вече същото предчувствие, че ще срещна дон Хуан, което имах следобеда. Отказах се. Върнах се в хотела, за да си отспя както трябва.
На сутринта, преди да се отправя към планините, обиколих надлъж и нашир по-големите улици с колата, но някак разбирах, че си губя времето. Дон Хуан не беше тук.
Отне ми цялата сутрин да пътувам до малкото градче, където живееха Паблито и Нестор. Пристигнах по пладне. Дон Хуан ме беше учил никога да не влизам с колата направо в градеца, за да не предизвиквам любопитството на зяпачите. Всеки път, когато идвах, отбивах от пътя малко преди да стигна града през едно равно поле, където хлапетата обикновено играеха футбол. Земята беше добре отъпкана до една пътека, която бе достатъчно широка, за да се промъкне кола, и която минаваше край къщите на Паблито и Нестор в подножието на хълмовете на юг от града. Когато стигнах края на полето, открих, че пътеката е превърната в чакълен път.
Поколебах се дали да отида в къщата на Нестор или на Паблито. Усещането, че те не са тук, оставаше. Избрах да отида у Паблито — прецених, че Нестор беше сам, докато Паблито живееше с майка си и четирите си сестри. Ако той не беше тук, жените щяха да ми помогнат да го открия. Приближавайки към къщата, забелязах, че пътеката, водеща от пътя нагоре към нея, е била разширена. Изглеждаше, че земята беше утъпкана, и тъй като имаше достатъчно място за колата ми, спрях почти до входната врата. Нова веранда с керемиден покрив беше пристроена към кирпичената къща. Никакви кучета не лаеха, но аз видях един огромен пес, който стоеше спокойно отвъд ниска ограда, бдително наблюдавайки ме. Кокошките, които кълвяха пред къщата, се разбягаха, кудкудякайки. Изключих двигателя и обгърнах главата си с ръце. Тялото ми беше сковано.
Къщата изглеждаше пуста. Мина ми мисълта, че може би Паблито и семейството му са се изнесли и някой друг живее тук. Изведнъж входната врата се отвори с трясък и майката на Паблито изхвърча отвътре, като че някой я бе изтласкал. Тя се втренчи за миг в мен с празен поглед. Когато излязох от колата, тя изглежда ме позна. Грациозна тръпка премина през тялото й и тя се втурна към мен. Помислих, че е била задрямала и шумът на колата я е събудил, та затова, когато е излязла, не ме е познала в първия момент. Неловката гледка, която представляваше тази стара жена, тичаща към мен, ме накара да се усмихна. Когато тя наближи, изпитах известно колебание. Тя се движеше някак прекалено пъргаво, което ни най-малко не подхождаше на майката на Паблито.
— Божичко, каква изненада! — възкликна тя.
— Доня Соледад? — недоверчиво попитах аз.
— Не ме ли позна? — отговори тя, смеейки се. Направих някаква глупава забележка относно нейната изненадваща подвижност.
— Защо винаги ме възприемаш като безпомощна стара жена? — попита тя, гледайки ме с насмешливо предизвикателство.
Тя рязко ме обвини, че съм й прикачил прякора „Госпожа Пирамида“. Спомних си, че веднъж бях казал на Нестор, че осанката й ми напомня на пирамида. Тя имаше широк и масивен задник и малка пипонеста глава. Дългите дрехи, които носеше обикновено, само засилваха този ефект.
— Погледни ме — каза тя. — Приличам ли още на пирамида?
Тя се усмихваше, но нещо в очите й ме караше да се чувствам неловко. Опитах се да се защитя с шега, но тя ме прекъсна и ме придума да призная, че аз съм отговорен за този прякор. Уверих я, че никога не съм имал намерение да й прикачвам прякор и че независимо от всичко в момента тя е толкова слаба, че последното нещо, на което напомня фигурата й, е пирамида.
— Какво е станало с вас, доня Соледад? — попитах аз. — Вие сте преобразена.
— Ти го каза — отвърна тя живо. — Бях преобразена!