Описах видението си на момичетата. И двете ми казаха по начина, по който дон Хуан ми го казваше, да не се глезя. От него обаче тази реакция бе по-приемлива. Никога не бях имал нещо против неговата критичност или презрение, но двете момичета бяха нещо различно. Почувствах се оскърбен.
— Ще ви закарам вкъщи — казах аз. — Къде живеете?
Лидия се обърна към мен и вбесена ми каза, че те двете са ми поверени и че трябва да ги доведа до нещо сигурно, тъй като според желанието на Нагуала, те са се отказали от свободата си, за да ми помагат.
В този момент получих пристъп на гняв. Исках да ударя плесници и на двете момичета, но тогава усетих странната тръпка да пробягва по тялото ми отново. Започна пак като гъделичкане от върха на главата ми, което слезе по гърба ми, докато стигна до пъпа, и тогава разбрах къде живеят. Гъделичкането беше като щит — меко, топло парче ципа. Усещах го физически да покрива областта между слабините и края на гръдния ми кош. Гневът ми изчезна и бе заменен от странна трезвост, равнодушие и, едновременно с това, желание да се смея. Разбрах нещо трансцендентално. Под натиска на действията на доня Соледад и на сестричките, на моето тяло му се размина; според термините на дон Хуан, бях „спрял света“. Бях смесил две отделни усещания. Гъделичкането на върха на главата ми и сухото изпукване в основата на шията: между тях се съдържаше средството за това разминаване с фаталния край.
Както стоях в колата с тези две момичета на банкета на пустия планински път, проумях със сигурност, че за първи път бях получил пълна представа за „спиране на света“. Това усещане върна в паметта ми спомена за едно друго подобно, първоначално телесно, осъзнаване, което бях имал преди години. То също бе свързано с гъделичкането на върха на главата. Дон Хуан каза, че магьосниците трябва да развиват такова усещане, и го описа надълго и нашироко. Според него, то бе нещо като сърбеж, който е повече приятен, отколкото болезнен, и който започва от самия връх на главата. За да ми помогне да го проумея на интелектуално равнище, той описа и анализира неговите отличителни особености и тогава, от практическа страна, той се опитваше да ме води в развиването на необходимото телесно съзнание и памет за това чувство, карайки ме да тичам под клони или скали, които стърчат само на няколко сантиметра над главата ми.
Години наред се опитвах да разбера на какво е искал да ми обърне внимание, но, от една страна, бях неспособен да разбера какво означаваше неговото описание, а, от друга страна, бях неспособен да изпълня тялото си с адекватен спомен, като следвах само прагматично стъпките на описанието. Никога не усетих нищо на върха на главата си, докато тичах под клоните и скалите, които той бе избрал за своите демонстрации. Но един ден тялото ми само откри усещането, когато вкарвах голям тир с ремарке в триетажен паркинг. Влязох през вратата на сградата със същата скорост, с която обикновено влизах с моя малък „седан“ с две врати; резултатът бе, че от високата седалка на камиона ми се стори, че напречната бетонна греда на тавана идва право към главата ми. Не можех да спра камиона навреме и усещането, което получих, бе, че напречната греда ме скалпира. Никога не бях карал кола, която да е толкова висока, колкото този тир, затова не ми беше възможно да направя необходимата преценка. Разстоянието между тавана на камиона и тавана на паркинга ми изглеждаше несъществуващо. Почувствах гредата със скалпа си.
Този ден карах часове по коридорите на паркинга, давайки на тялото си възможност да съхрани спомена за това гъделичкащо усещане.
Обърнах се към двете момичета и исках да им кажа, че току-що съм разбрал къде живеят. Въздържах се. Нямаше начин да им опиша, че гъделичкащото усещане ме накара да си припомня една случайна забележка, която дон Хуан веднъж направи, като минавахме край една къща на път към Паблито. Той обърна внимание на необичайна особеност в околността и каза, че тази къща е идеално място за уединение, но не и за почивка. Закарах ги там.
Къщата им бе твърде голяма. Беше също кирпичена с керемиден покрив, като къщата на доня Соледад. Имаше една дълга стая отпред, покрита лятна кухня в задната част на къщата, огромен вътрешен двор, откъм кухнята, и курник, отвъд двора. Най-важната част от къщата им, обаче, бе една затворена стая с две врати — едната към предната стая, другата към задната част. Лидия каза, че са я правили сами. Пожелах да я видя, но и двете рекоха, че не е подходящо времето, защото Жозефина и Ла Горда отсъстват и не могат да ми покажат частите от стаята, които им принадлежат.