В ъгъла на предната стая имаше обемиста вградена тухлена платформа. Беше около петдесет сантиметра висока и бе конструирана като легло, с едната страна опряно към стената. Лидия метна няколко дебели сламеника отгоре и настоя да легна да спя, а те ще бдят над мен.
Роза запали газена лампа и я закачи на един пирон над леглото. Имаше достатъчно светлина за писане. Обясних им, че писането ме успокоява, и ги попитах дали няма да им преча.
— Защо трябва да питаш? — рязко отвърна Лидия.
— Просто го направи!
В духа на едно повърхностно обяснение им казах, че винаги правя някои неща, като воденето на записки, които са учудвали даже дон Хуан и дон Хенаро и по всяка вероятност ще бъдат странни и за тях.
— Всички правим странни неща — каза сухо Лидия. Седнах на леглото под лампата, с гръб към стената.
Те легнаха от двете ми страни. Роза се зави с одеало и заспа веднага, сякаш й трябваше само да легне. Лидия каза, че сега е подходящото време и място, за да поговорим, макар че би предпочела да загася лампата, защото й действала приспиващо.
Разговорът ни в тъмнината се съсредоточи върху местонахожденията на другите две момичета. Тя каза, че няма дори представа къде може да се намира Ла Горда, но че Жозефина несъмнено е в планините, все още търсейки Нестор, при все че вече е тъмно. Тя каза, че Жозефина е най-способната да се грижи сама за себе си при обстоятелства като това — да се озове на пусто място в тъмното. Това била причината, поради която Ла Горда избрала нея за изпълнението на тази мисия.
Споменах, че, слушайки ги да говорят за Ла Горда, съм останал с впечатлението, че тя е началника. Лидия отговори, че Ла Горда наистина е старшата и че Нагуалът лично я е поставил начело. Тя добави, че дори той да не е направил това, Ла Горда би взела връх, рано или късно, защото е най-добра.
Бях принуден в този момент да запаля лампата, за да пиша. Лидия се оплака, че светлината й пречи да остане будна, но аз надделях.
— Какво прави Ла Горда най-добрата? — попитах аз.
— Тя има повече лична сила — каза тя. — Тя знае всичко. Освен това Нагуалът я научи как да управлява хората.
— Завиждаш ли на Ла Горда, че е най-добра?
— Преди да, но сега не.
— Защо се промени?
— Най-после приех съдбата си, както Нагуалът ме е учил.
— И каква е твоята съдба?
— Моята съдба… моята съдба е да съм бриз. Да бъда сънувач. Съдбата ми е да бъда воин.
— Завиждат ли Роза и Жозефина на Ла Горда?
— Не, не й завиждат. Всички ние сме приели съдбите си. Нагуалът каза, че силата идва само след като приемем съдбите си безпрекословно. Много се оплаквах и се чувствах ужасно, защото харесвах Нагуала. Мислех, че съм жена. Но той ми показа, че не съм. Той ми показа, че съм воин. Животът ми беше свършил, преди да го срещна. Това тяло, което виждаш тук, е ново. Същото нещо се случи с всички ни. Сигурно ти не си като нас, но за нас Нагуалът означаваше нов живот.
— Когато ни каза, че ще заминава, защото имал да върши други неща, помислихме, че ще умрем. А погледни ни сега. Живи сме и знаеш ли защо? Защото Нагуалът ни показа, че сме самия него. Той е тук с нас. Винаги ще бъде. Ние сме неговото тяло и дух.
— И четирите ли се чувствате по един и същ начин?
— Не сме четири. Ние сме едно. Това е нашата съдба. Трябва да се поддържаме взаимно. И ти си същия. Всички сме същите. Даже Соледад е същата, въпреки че върви в друга посока.
— А Паблито, Нестор и Бениньо? Те за къде са?
— Не знаем. Ние не ги харесваме. Особено Паблито. Той е малодушен. Не е приел съдбата си и иска да й се изплъзне. Той даже иска да зареже възможностите си като магьосник и да заживее обикновен живот. Това ще е страхотно за Соледад. Но Нагуалът ни даде заповеди да му помагаме. Ние обаче започваме да се уморяваме от това помагане. Може би тези дни Ла Горда ще го изхвърли от пътя завинаги.
— Може ли тя да го направи?
— Дали може да го направи! Разбира се, че може. Тя носи повече от всички нас от Нагуала. Може би даже повече и от теб.
— Защо мислиш, че Нагуалът никога не ми е казвал, че сте му чираци?
— Защото си празен.
— Той ли е казвал, че съм празен?
— Всички знаят, че си празен. Написано е на тялото ти.
— Как така?
— Има дупка в средата.
— В средата на тялото ми? Къде?
Тя много внимателно докосна една точка на дясната страна на корема ми. Описа кръг с пръста си, сякаш следваше ръба на невидима дупка с диаметър от десетина сантиметра.