— А ти празна ли си, Лидия?
— Шегуваш ли се? Аз съм пълна. Не виждаш ли? Отговорите й на моите въпроси взеха обрат, който не бях очаквал. Не исках да й се противопоставя с невежеството си. Поклатих утвърдително глава.
— Защо мислиш, че имам дупка, която ме прави празен? — попитах аз след известни размишления как най-невинно да задам този въпрос.
Не ми отговори. Обърна ми гръб и се оплака отново, че светлината на лампата дразни очите й. Настоях да получа отговор. Тя се обърна към мен предизвикателно.
— Не искам да говоря повече с теб — каза тя. — Ти си глупав. И Паблито даже не е толкова глупав, колкото тебе, а той е най-лошият.
Не исках отново да попадам в задънена улица, като се преструвам, че знам за какво говори, затова я попитах отново за моята празнота. Придумах я да говори, убеждавайки я искрено, че дон Хуан никога не е обсъждал с мен тази тема. Беше ми казвал безброй пъти, че съм празен, и аз винаги съм го разбирал по начина, по който всеки западен човек би възприел подобно твърдение. Мислех, че е искал да каже, че съм някак лишен от решителност, воля, целеустременост или дори интелигентност. Никога не ми бе говорил за дупка в тялото ми.
— Има дупка, там отдясно — каза убедително тя. — Дупка, която една жена е отворила, когато те е изпразнила.
— Можеш ли да кажеш, коя е била тази жена?
— Само ти можеш да кажеш това. Нагуалът каза, че мъжете в повечето случаи не могат да кажат кой ги е изпразнил. Жените са по-късметлии; те със сигурност знаят, кой ги е изпразнил.
— Твоите сестри и те ли са празни като мен?
— Не говори глупости. Как могат да са празни?
— Доня Соледад каза, че е празна. Тя като мен ли изглежда?
— Не. Дупката в корема й беше огромна. Беше от двете страни, което означаваше, че и мъж, и жена са я изпразнили.
— Какво е правила доня Соледад с тези хора?
— Дала им е целостта си.
Поколебах се за момент, преди да й задам следващия въпрос. Исках да преценя всички нюанси на изказването й.
— Ла Горда беше даже по-зле от Соледад — продължи Лидия. — Две жени я бяха изпразнили. Дупката в корема й беше като пещера. Но сега я е затворила. Сега тя отново е цялостна.
— Разкажи ми за тези две жени.
— Не мога да ти кажа нищо повече — каза тя с много повелителен тон. — Само Ла Горда може да ти говори за това. Почакай, докато тя се върне.
— Защо само Ла Горда?
— Защото тя знае всичко.
— Единствено тя ли знае всичко?
— Свидетелят знае толкова, че може и повече, но той е досущ като Хенаро и това прави общуването с него трудно. Ние не го харесваме.
— Защо не го харесвате?
— Тези трима мързеливци са ужасни. Те са си луди като Хенаро. И въобще са като Хенаро. Непрекъснато се сражават с нас, защото се страхуваха от Нагуала и сега ни отмъщават. Или поне така казва Ла Горда.
— Какво кара Ла Горда да говори така?
— Нагуалът й е казал неща, които не е казал на нас, останалите. Тя вижда. Нагуалът казва, че ти също виждаш. Жозефина, Роза и аз не виждаме и въпреки това всички ние, петимата, сме еднакви. Ние сме еднакви.
Изразът „ние сме еднакви“, който доня Соледад бе използвала предната вечер, предизвика лавина от мисли и страхове. Оставих бележника си настрана. Огледах се. Бях попаднал в странен свят, лежах на странно легло между две млади жени, които не познавах. И въпреки това се чувствах спокоен тук. Тялото ми изпитваше забрава и безразличие. Вярвах им.
— Тук ли ще спите? — попитах аз.
— Къде другаде?
— Ами собствената ви стая?
— Не можем да те оставим сам. Ние се чувстваме като теб; ти си чужденец, а освен това ни е заръчано да ти помогнем. Ла Горда каза, че все едно колко си глупав, ние трябва да се грижим за теб. Каза, че трябва да спим в едно и също легло с теб, все едно, че самият ти си Нагуалът.
Лидия загаси лампата. Останах така, седнал с гръб, опрян на стената. Притворих очи, за да помисля, и заспах моментално.
Лидия, Роза и аз бяхме седели на едно равно място точно пред входната врата вече около два часа, от осем часа сутринта. Бях опитал да завържа разговор, но те отказваха да говорят. Изглеждаха много отпуснати, почти задрямали. Отпуснатото им настроение обаче не ми подейства заразяващо. Седейки така в напрегнато мълчание, се отдадох на собствено настроение.
Къщата им бе кацнала на върха на малък хълм; входната врата бе обърната на изток. От мястото, където седях, виждах почти изцяло тясната долина, която се простираше от изток на запад. Не се виждаше градът, но можех да отлича зелените полета от обработваеми земи в дъното на долината. От другата страна, притискайки долината от всички страни, бяха разположени грамадни, обли, проядени от ерозията хълмове. Нямаше високи планини в околността, само тези огромни, ерозирали, обли хълмове, видът на които предизвикваше у мен изключително силно чувство на потиснатост. Имах усещането, че тези хълмове почти ме пренасяха в друго време.