Лидия ме заговори съвсем неочаквано и гласът й прекъсна моята замечтаност. Бутна ме по рамото.
— Ето я Жозефина — каза тя.
Погледнах към извиващата се пътека, която водеше от долината до къщата. Видях, може би на около петдесет метра, една жена бавно да се влачи нагоре по пътеката. Веднага ми направи впечатление забележителната разлика във възрастта между Лидия и Роза и приближаващата жена. Погледнах я отново. Никога не бих помислил, че Жозефина може да е толкова стара. Съдейки по бавната й походка и позата на тялото й, приличаше на към петдесет и пет годишна жена. Беше слаба, облечена в дълга тъмна пола и носеше наръч дърва за горене на гърба си. Един вързоп бе завързан през кръста й; сякаш носеше дете, висящо до лявото й бедро. Изглеждаше сякаш го кърмеше, докато вървеше. Стъпките й бяха почти немощни. С огромни усилия едва успя да преодолее последния стръмен наклон, преди да стигне къщата. Когато най-после застана пред нас, на няколко метра, тя дишаше толкова тежко, че аз понечих да й помогна да седне. Тя направи жест, който трябваше да означава, че няма нужда.
Чух Лидия и Роза да се кискат. Не ги погледнах, защото цялото ми внимание беше насочено другаде. Жената пред мен със сигурност бе най-отвратителното нечистоплътно същество, което бях виждал някога. Тя отвърза наръча дърва и ги свлече на земята с трясък. Подскочих неволно, отчасти поради силния шум и отчасти поради факта, че жената почти падна в скута ми, повалена от тежестта на дървата.
Погледна ме за миг и после сведе очи, вероятно засрамена заради своята несръчност. Изпъна гръб и се огледа с видимо облекчение. Очевидно товарът бе твърде голям за старото й тяло.
Докато кършеше ръце, косата й се разпусна и падна върху раменете й. Носеше зацапана лента, вързана през челото. Косата й беше дълга и прошарена и изглеждаше мръсна и повяхнала. Виждах белите коси, открояващи се на тъмнокафявия фон на лентата. Усмихна ми се и заедно с това поклати глава. Всичките й зъби, изглежда, бяха изпадали; можех да видя черната празнота на беззъбата й уста. Тя покри лицето си с ръце и се разсмя. Събу си сандалите и влезе в къщата, без да ми остави време да кажа каквото и да е. Роза я последва.
Бях зашеметен. Доня Соледад бе споменала, че Жозефина е на същата възраст като Лидия и Роза. Обърнах се към Лидия. Тя се бе втренчила в мен.
— Нямах представа, че е толкова стара — казах аз.
— Да, доста е стара — каза тя с тон, непозволяващ съмнение.
— Има ли дете? — попитах аз.
— Да, и го носи навсякъде. Никога не го оставя при нас. Страхува се, че ще го изядем.
— Момче ли е?
— Момче.
— Колко е голямо?
— Ами има го от известно време. Но не му знам възрастта. Мислехме, че не може вече да има дете на нейните години. Но тя не ни обръща внимание.
— Чие е това дете?
— На Жозефина, разбира се.
— Искам да кажа, кой е бащата?
— Нагуалът, кой друг?
Помислих, че това развитие на нещата е твърде екстравагантно и много обезкуражаващо.
— Предполагам, че всичко е възможно в света на Нагуала — казах аз.
Казах го по-скоро като мисъл за себе си, отколкото като думи, отправени към Лидия.
— И още как! — каза тя и се разсмя. Тягостното настроение, което създаваха тези проядени хълмове, стана непоносимо. Имаше нещо наистина потискащо в тази местност и Жозефина бе върхът на всичко това. Освен че имаше грозно, старо, смрадливо тяло и нямаше нито един зъб, тя, изглежда, имаше също някакъв вид лицева парализа. Мускулите на лявата страна на лицето й бяха обезобразени — нещо, което придаваше извънредно неприятно изкривяване на лявото й око и лявата страна на устата. Потиснатото ми състояние премина в силна тревога. Изведнъж ме обзе мисълта, напълно подходяща за момента, да изтичам до колата си и да замина.
Споделих с Лидия, че не се чувствам добре. Тя се изсмя и каза, че несъмнено Жозефина ме е уплашила.
— Тя така им действа на хората — каза тя. — Всички я мразят за навиците й. Тя е по-грозна и от хлебарка.
— Спомням си, че веднъж съм я виждал — казах аз, — но тогава бе млада.
— Всичко се променя — каза Лидия, — по един или друг начин. Вземи Соледад. Каква промяна, а? И ти самият също си се променил. Изглеждаш по-масивен, отколкото си те спомнях. Все повече и повече приличаш на Нагуала.
Исках да кажа, че промяната на Жозефина е отвратителна, но се опасявах, че тя може да ме чуе.