Погледнах към проядените хълмове оттатък долината. Искаше ми се да избягам от тях.
— Нагуалът ни даде тази къща — каза Лидия, — но това не е къща за отдих. Имахме друга къща преди, която беше наистина много хубава. Това място е за възстановяване. Тези планини оттатък ще те побъркат.
Дързостта, с която разкри мислите ми, ме замая. Не знаех какво да кажа.
— Ние всички по природа сме лениви — продължи тя. — Не обичаме да се напрягаме много. Нагуалът го знаеше, та сигурно си е мислил, че от това място ще ни дойде акълът в главите.
Тя стана рязко и каза, че иска да хапне нещо. Отидохме в кухнята — полуоткрито място само с две стени. В отворения край, вдясно от вратата, имаше зидана печка; в другия край, където се събираха двете стени, имаше просторна столова с дълга маса и три пейки. Подът беше застлан с гладки речни камъни. Плоският покрив бе около три метра висок и се опираше на двете стени и на дебели подпорни греди към откритите страни на помещението.
Лидия ми сипа паница боб с месо от една тенджера, която се вареше на много слаб огън. Тя стопли няколко царевични питки над огъня. Роза влезе, седна до мен и помоли Лидия да й сипе малко храна.
Бях увлечен да наблюдавам как Лидия си служи с черпака, за да отмерва боба и месото. Тя, изглежда, премерваше на око точната доза. Сигурно бе забелязала, че наблюдавам действията й. Взе две или три бобови зърна от паницата на Роза и ги върна в тенджерата.
С периферното си зрение видях Жозефина да влиза в кухнята. Въпреки това не я погледнах. Тя седна от другата страна на масата, гледайки към мен. Повдигна ми се. Чувствах, че не мога да седна да ям, докато тази жена ме наблюдава. За да разсея напрежението си, се пошегувах с Лидия, че има още две зърна боб повече в паницата на Роза, които е пропуснала. Тя грабна две зърна с черпака и го направи с точност, от която ахнах. Засмях се нервно, давайки си сметка, че щом Лидия седне край масата, ще трябва да отместя очите си от печката и да забележа присъствието на Жозефина.
Най-после неохотно трябваше да погледна през масата към Жозефина. Настъпи мъртва тишина. Гледах и не вярвах на очите си. Зяпнах. Чух гръмкия смях на Лидия и Роза. Отне ми един безкраен миг, за да сложа мислите и чувствата си в някакъв що-годе порядък. Която и да бе тази, която ме гледаше сега, това не беше Жозефина, която бях видял преди малко, а едно много красиво момиче. Нямаше индиански черти като Лидия и Роза. Изглеждаше по-скоро европейка, отколкото индианка. Имаше светла златиста кожа, много малка уста и красиво очертан нос, дребни бели зъби и къса черна, къдрава коса. Имаше трапчинка на лявата буза, която придаваше определена дързост на усмивката й.
Това беше момичето, което за малко бях срещнал преди години. Тя забеляза, че я оглеждам. Очите й бяха приветливи. Бях обладан изведнъж от някаква неконтролируема нервност. Накрая отчаяно признах искреното си учудване.
Те се разсмяха като деца. След като смехът им утихна, поисках да узная защо Жозефина разигра това театрално представление.
— Тя практикува изкуството на прикриването — каза Лидия. — Нагуалът ни научи да объркваме хората, за да не ни забелязват. Жозефина е много красива и като ходи сама нощно време, никой няма да я безпокои, ако е грозна и смрадлива, но ако излезе такава, каквато действително е, ами, сещаш се какво може да се случи.
Жозефина кимна утвърдително и после сгърчи лицето си в най-отвратителната гримаса.
— Тя може да задържи това изражение цял ден — каза Лидия.
Потвърдих, че ако живеех в околността, щях да забележа Жозефина с нейната маска много по-сигурно, отколкото без нея.
— Тази маска беше само за теб — каза Лидия и трите се засмяха. — И само как те измами. Ти обърна повече внимание на детето й, отколкото на нея самата.
Лидия отиде в тяхната стая и изнесе вързоп с парцали, който изглеждаше като повито бебе, и го хвърли на масата пред мен. Разсмях се с цяло гърло заедно с тях.
— Има ли всяка от вас специални маски? — попитах аз.
— Не. Само Жозефина. Никой наоколо не я знае как изглежда в действителност — отговори Лидия.
Жозефина кимна и се усмихна, но остана безмълвна. Страшно ми харесваше. Имаше нещо толкова невинно и сладко в нея.
— Кажи нещо, Жозефина — казах аз, като я хванах за ръцете.
Тя ме погледна смутено и се отдръпна. Помислих, че съм се увлякъл в своя възторг и вероятно съм я стиснал твърде силно. Пуснах я. Тя се изпъна. Изкриви устата и тънките си устни и изпусна една гротескна смесица от грухтене и писъци.
Цялото й лице изведнъж се промени. Поредица от грозни, неволни спазми обезобразиха нейното спокойно изражение от преди малко.