Гледах я ужасен. Лидия ме дръпна за ръкава.
— Защо трябваше да я плашиш, глупако? — прошепна тя. — Не знаеш ли, че онемя и не може изобщо да говори?
Жозефина очевидно я разбра и, изглежда, се опита да протестира. Тя размаха юмрук към Лидия и изпусна още една серия от извънредно силни и ужасяващи писъци, после се задави и се закашля. Роза започна да я тупа по гърба. Лидия се опита да направи същото, но Жозефина едва не я удари в лицето.
Лидия седна до мен и направи жест на безпомощност. Сви рамене.
— Такава си е — въздъхна Лидия.
Жозефина се обърна към нея. Лицето й беше изкривено в отвратителна гримаса на гняв. Отвори уста и измуча, колкото сили имаше, някакви заплашителни, гърлени звуци.
Лидия се смъкна от пейката и съвсем примирено напусна кухнята.
Роза хвана Жозефина за ръката. Жозефина изглеждаше като въплъщение на гнева. Движеше уста и кривеше лице. За няколко минути тя изгуби цялата хубост и невинност, които ме бяха очаровали. Не знаех какво да направя. Опитах да се извиня, но нечовешките звуци на Жозефина заглушиха думите ми. Накрая Роза я отведе в къщата. Лидия се върна и седна срещу мен.
— Нещо не й е наред тук — каза тя, като сочеше главата си.
— Кога се случи това?
— Отдавна. Нагуалът сигурно й е направил нещо, защото съвсем внезапно тя загуби говор.
Лидия изглеждаше тъжна. Имах усещането, че тази тъга е демонстрирана против желанието й. Дори се изкушавах да й кажа да не се измъчва толкова, за да крие чувствата си.
— И как общува с другите Жозефина? — попитах аз. — Пише ли?
— Хайде, не бъди глупав. Тя не пише. Това не си ти. Използва ръцете и краката си, за да ни казва какво иска.
Жозефина и Роза се върнаха в кухнята. Застанаха до мен. Жозефина отново беше пример за невинност и откровеност, Блаженото й изражение не издаваше и най-малкия намек, че може да стане изведнъж толкова ужасна. Наблюдавайки я, внезапно разбрах, че нейната невероятна способност за правене на гримаси несъмнено е тясно свързана с онемяването й. Прецених, че само лице, което е загубило възможност за речево общуване, може да бъде толкова вещо в мимикрията.
Роза ми каза, че Жозефина й доверила, че би искала да може да говори, защото много ме харесвала.
— Преди ти да дойдеш, тя беше щастлива такава, каквато е — с твърд тон каза Лидия.
Жозефина поклати глава утвърдително, подкрепяйки думите на Лидия, и избухна в нова поредица от звуци.
— Да беше тук Ла Горда — каза Роза. — Лидия винаги вбесява Жозефина.
— Без да искам! — протестира Лидия. Жозефина й се усмихна и протегна ръка да я докосне. Изглеждаше сякаш се опитва да се извини. Лидия отблъсна ръката й.
— Остави ме, няма глупачко — промърмори тя.
Жозефина не се разсърди. Отмести поглед встрани. Имаше толкова много тъга в очите й, че не можех да гледам към нея. Почувствах се принуден да се застъпя за нея.
— Тя си мисли, че е единствената жена на света, която има проблеми — нападна ме Лидия. — Нагуалът ни заръча да се отнасяме с нея твърдо и без милост, докато престане да се самосъжалява.
Роза ме погледна и потвърди думите на Лидия с кимване.
Лидия се обърна към Роза и й нареди да се отмести от Жозефина. Роза се премести, подчинявайки се, и седна на пейката до мен.
— Нагуалът каза, че тези дни ще проговори отново — ми рече Лидия.
— Хей! — каза Роза, дърпайки ме за ръкава. — Може би ти си човекът, който ще я накара да проговори.
— Да! — възкликна Лидия, сякаш й бе хрумнала същата мисъл. — Може би точно за това е трябвало да те чакаме.
— Толкова е просто! — добави Роза с израз на човек, който е получил откровение.
И двете скочиха от местата си и прегърнаха Жозефина.
— Ще говориш отново! — възкликна Роза, като тръскаше Жозефина, хванала я за раменете.
Жозефина отвори очи и ги завъртя. Започна да издава слаби приглушени въздишки, подобни на хлипания, и приключи, тичайки нагоре-надолу, скимтейки като животно. Възбудата й беше толкова голяма, че отворените й челюсти, изглежда, се бяха схванали. Искрено помислих, че е на ръба на нервна криза. Лидия и Роза изтичаха до нея и й помогнаха да си затвори устата. Но те не се опитваха да я успокоят.
— Ще говориш отново! Ще говориш отново! — викаха те.
Жозефина скимтеше и виеше така, че тръпки преминаха по гърба ми.
Бях напълно слисан. Опитах да ги вразумя. Помолих ги да вложат повече разсъдък, но забелязах, че имат твърде малко от него, според моите представи. Започнах да се въртя напред-назад, опитвайки се да измисля какво да направя.
— Ти ще й помогнеш, нали? — настоя Лидия.
— Моля, сър, моля — умоляваше Роза.
Казах им, че са луди и че не знам какво да направя. Но въпреки това, докато говорех, в дъното на съзнанието ми имаше някакво странно чувство на оптимизъм и увереност. Отначало исках да го пренебрегна, но то ме овладя.