Веднъж, преди време, бях имал подобно усещане, свързано с много близка моя приятелка, която бе Неизлечимо болна. Мислех, че мога да й помогна да се оправи и да напусне болницата, където чакаше смъртта си. Дори се посъветвах с Дон Хуан за това.
— Разбира се. Можеш да я излекуваш и да я изведеш от капана на смъртта — каза той.
— Как? — попитах аз.
— Това е много проста процедура — каза той. — Всичко, което трябва да направиш, е да й напомниш, че е неизлечим пациент. Щом като е безнадежден случай, значи има сила. Вече няма какво да губи. Каквото е можело, вече е загубила. Когато няма какво повече да губиш, ставаш смел. Ние сме плахи само когато все още ни е останало нещо, в което да се вкопчим.
— Но достатъчно ли е само да й напомня за това?
— Не. Това ще й даде тласъка, от който има нужда. После трябва да отблъсне болестта с лявата си ръка. Трябва да изпъне ръка напред, стисната, все едно, че държи брава на вратата. Трябва да блъска непрекъснато и да повтаря „вън, вън, вън“. Кажи й, след като не й остава нищо друго, че трябва да посвети всяка секунда от оставащия й живот на повтарянето на това движение. Уверявам те, че ще се вдигне на крака и ще се оправи, ако поиска.
— Звучи толкова лесно — казах аз. Дон Хуан се засмя тихо.
— Изглежда лесно — каза той, — но не е. За да направи това, твоята приятелка има нужда от безупречен дух.
Той се загледа в мен задълго. Изглежда, преценяваше загрижеността и мъката, която изпитвах за приятелката си.
— Разбира се — добави той, — ако твоята приятелка имаше безупречен дух, преди всичко не би била там.
Разказах на приятелката си какво бе казал дон Хуан. Но тя бе вече твърде слаба, дори да опита да помръдне ръка.
В случая на Жозефина смисълът на тайната ми увереност беше фактът, че тя е воин с безупречен дух. Дали нямаше да е възможно, запитах се безмълвно, да се приложи същото движение с ръката и при нея?
Казах на Жозефина, че неспособността й да говори се дължи на някакво блокиране.
— Да, да, това е блокиране — повториха след мен Лидия и Роза.
Обясних на Жозефина движението и й казах, че трябва да изблъска това блокиране с лявата ръка, както й бях обяснил.
Очите на Жозефина бяха фиксирани в една точка. Изглежда беше в транс. Размърда уста, издавайки едва доловими звуци. Опита се да помръдне ръка, но възбудата й беше толкова голяма, че ръката й се отметна без никаква координация. Опитах се да насоча движенията й, но тя изглеждаше толкова дълбоко вцепенена, че дори не чуваше думите ми. Очите й се обърнаха и разбрах, че ще припадне. Роза очевидно разбра какво се случва; изтича, донесе чаша вода и я плисна в лицето на Жозефина. Очите на Жозефина се завъртяха с бялото навън. Премигна няколко пъти, докато фокусира отново погледа си. Раздвижи уста, но не издаде никакъв звук.
— Докосни гърлото й! — извика ми Роза.
— Не! Не! — изкрещя пък Лидия. — Докосни главата й. В главата й, глупчо!
Грабна ръката ми и насила я сложи върху главата на Жозефина.
Жозефина изпищя и малко по малко издаде серия от глъхнещи звуци. Като че ли те звучаха някак по-мелодично от нечовешките звуци, които изтръгваше преди малко.
Роза, изглежда, също бе доловила разликата.
— Чу ли? Чу ли? — прошепна ми тя.
Но каквато и да беше тази разлика, Жозефина завърши, издавайки поредица от звуци, по-гротескни от всички досега. Когато притихна, тя изхлипа за миг и изпадна в ново състояние на еуфория. Постепенно Лидия и Роза я успокоиха. Тя се свлече на пейката, видимо изтощена. Едва имаше сили да вдигне клепачите на очите си, за да ме погледне. Усмихна се кротко.
— Много, много съжалявам — казах аз и я хванах за ръка.
Цялото й тяло се тресеше. Склони глава и започна отново да плаче. Заля ме вълна на дълбоко съчувствие към нея. В този момент бях готов да дам живота си, за да й помогна.
Задави се в неовладяни ридания, опитвайки се да ми каже нещо. Лидия и Роза изглеждаха толкова съпричастни към драмата й, че неволно повтаряха същите движения на устата.
— За бога, направи нещо! — с умоляващ глас възкликна Роза.
Изпитах непоносимо безпокойство. Жозефина стана и ме прегърна или по-скоро бясно се вкопчи в мен и ме изблъска от масата. В същия миг Лидия и Роза с поразителна ловкост, бързо и уверено ме сграбчиха за раменете с двете ръце и в същото време заклещиха петите ми със своите крака. Тежестта на тялото на Жозефина и нейната прегръдка, плюс скоростта на движението на Лидия и Роза, ме направиха безпомощен. Всички те едновременно ме натиснаха и преди да разбера какво става, ме бяха съборили на пода, като Жозефина беше върху мен. Усетих как бие сърцето й. Тя се вкопчи в мен с огромна сила; ударите на сърцето й отекваха в ушите ми. Чувствах го да бие в собствените ми гърди. Опитах се да я изблъскам, но тя се задържа. Роза и Лидия ме бяха приковали на пода със своята тежест върху ръцете и краката ми. Роза изкряска обезумяла и започна да ме хапе. Малките й остри зъби чаткаха, когато челюстите й се отваряха и затваряха в нервни спазми.