Беше малко по-висока от другите три момичета. Имаше стегнато, мургаво тяло и величествен гръб. Забелязах изящната линия на широките й рамене, когато се полуобърна, за да погледне трите момичета.
Тя рязко им даде заповед, при което и трите седнаха на пейката, точно зад нея. Тя всъщност ги засланяше от мен с тялото си.
Обърна се към мен отново. Изразяваше крайна сериозност, но без никаква следа на мрачна неприветливост. Не се усмихваше и въпреки това изглеждаше добронамерена. Имаше много приятни черти: красиво оформено лице, нито кръгло, нито продълговато; малка уста с тънки устни; широк нос; високи скули и дълга, смолисточерна коса.
Не можех да видя красивите й мускулести ръце, които тя държеше кръстосани ниско отпред, около пъпа. Бяха обърнати с опаката страна към мен. Виждах как ритмично се свиват мускулите, когато тя стискаше дланите си.
Носеше дълга, избеляла, оранжева памучна рокля с дълги ръкави и кафяв шал. В нея имаше нещо много спокойно и целеустремено. Усетих присъствието на дон Хуан. Тялото ми се отпусна.
— Седни, седни — придума ме тя.
Върнах се при масата. Посочи ми място да седна, но аз останах прав.
Усмихна се за първи път и очите й станаха по-меки и искрящи. Не бе толкова красива, като Жозефина, но въпреки това беше най-хубавата от тях.
Останахме безмълвни за миг. С приповдигнат тон тя каза, че са се старали много през годините, откакто Нагуалът си е отишъл, и поради това, на което са се посветили, те са свикнали със задачата, която той им е оставил да изпълнят.
Не ми беше много ясно за какво говореше тя, но докато я слушах, усетих повече от всякога присъствието на дон Хуан. Не че тя копираше маниерите му или интонацията на гласа му. Имаше някакъв вътрешен контрол, който й позволяваше да се държи като дон Хуан. Приликата им идваше отвътре.
Казах й, че съм дошъл, защото имам нужда от помощта на Паблито и Нестор. Казах още, че вероятно съм твърде бавен или дори глупав при разбирането на пътищата на магьосниците, но че съм честен, а въпреки това всички се държат злобно и подвеждащо с мен.
Тя започна да се извинява, но аз не я оставих да свърши. Събрах си нещата и излязох навън. Тя изтича след мен. Не ме спираше да си тръгна, а по-скоро говореше много бързо, сякаш трябваше да ми каже колкото се може повече, преди да замина.
Каза, че трябва да я изслушам и че тя е готова да пътува с мен, докато ми каже всичко, което Нагуалът й е заръчал да ми съобщи.
— Отивам в Мексико сити — казах.
— Ще пътувам с теб до Лос Анджелис, ако е необходимо — каза тя и аз знаех, че ще го направи.
— Добре — казах само за да я изпитам, — качвай се в колата.
Тя се поколеба за момент, после притихна и се обърна към своята къща. Постави събраните си длани точно над пъпа. Обърна се с лице към долината и направи същото движение с ръцете.
Знаех какво прави тя. Сбогуваше се с къщата и с тези страховити обли хълмове наоколо.
Дон Хуан ме бе научил на този жест за сбогуване преди години. Бе подчертал, че е изключително мощен жест и че воинът трябва да го използва пестеливо. Бях имал само няколко възможности да го изпълня.
Движението за сбогуване, което правеше Ла Горда, беше вариант на това, на което ме бе учил дон Хуан. Той бе казал, че ръцете се сплитат като за молитва — или много внимателно, или с голяма бързина, като дори се чува пляскащ звук. Независимо по кой от двата начина е направено, целта на сплитането е да се запази чувството, което воинът не иска да остави след себе си. Щом ръцете се съберат и хванат това чувство, те се вдигат с голяма сила до средата на гърдите, на нивото на сърцето. Тогава чувството става кинжал и воинът се пронизва с него, стискайки го сякаш с двете си ръце.
Дон Хуан ми бе казвал, че воинът се сбогува по този начин само когато има основание да смята, че може да не се върне.
Сбогуването на Ла Горда ме омая.
— Сбогуваш ли се? — полюбопитствах аз.
— Да — каза тя сухо.
— Не вдигаш ли ръце до гърдите? — попитах аз.
— Мъжете правят така. Жените имат утроба. Пазят чувствата си там.
— Не се ли прави така само когато няма да се върнеш? — попитах.
— Много е вероятно да не се върна — отговори тя. — Тръгвам с теб.
Обзе ме неоправдана тъга — неоправдана, защото не познавах изобщо тази жена. Изпитвах само съмнения и подозрения към нея. Но, вглеждайки се в ясните й очи, изпитвах чувство за крайно сродство с нея. Омекнах. Гневът ми изчезна и беше заместен от необичайна тъга. Огледах наоколо и разбрах, че тези странни, огромни, обли хълмове ме разкъсват.
— Тези хълмове наоколо са живи — каза тя, прочела мислите ми.
Обърнах се към нея и казах, че и мястото, и жените ме бяха впечатлили много дълбоко, до степен, която обикновено не можех да си представя. Не знаех кое ми беше подействало по-опустошаващо — мястото или жените. Налитането на жените беше пряко и ужасяващо, но ефектът от тези хълмове бе постоянно, натрапчиво усещане, желание да избягам от тях. Когато казах това на Ла Горда, тя отвърна, че съм прав в преценката си за това място и че Нагуалът ги бил оставил тук заради този ефект, и че не трябва да обвинявам никого за случилото се, защото сам Нагуалът бил дал на жените нареждания да се опитат да ме отстранят.