— Дал ли е такива нареждания и на теб също? — попитах аз.
— Не, на мен не. Аз съм различна от тях — каза тя. — Те са сестри. Те са еднакви, напълно еднакви. Точно както са еднакви Паблито, Нестор и Бениньо. Само ти и аз можем да бъдем напълно еднакви. Още не сме, защото ти си нецялостен. Но един ден ще бъдем еднакви, съвсем еднакви.
— Казаха ми, че ти си единствената, която знае къде са сега Нагуалът и Хенаро — рекох аз.
Тя се втренчи в мен за миг и после поклати глава утвърдително.
— Така е — каза тя. — Знам къде са. Нагуалът ми каза да те заведа там, ако мога.
Казах й да престане да го увърта и веднага да ми каже местонахождението им. Моето искане като че ли я хвърли в объркване. Извини се и ме увери, че по-късно по пътя ще ми разкрие всичко. Помоли ме повече да не я питам за тях, защото имала точни нареждания да не споменава нищо, докато не настъпи определеният момент.
Лидия и Жозефина дойдоха до вратата и впериха погледи в мен. Възможно най-бързо се вмъкнах в колата. Ла Горда влезе след мен и докато извършваше това движение, не можех да не забележа, че го направи сякаш влизаше в тунел. Все едно, че пропълзя вътре. Дон Хуан правеше така. Веднъж казах с усмивка, след като го бях видял безброй пъти да прави така, че е много по-функционално да влиза като мен в колата. Смятах, че поради липсата му на опит с автомобили, влиза по този необичаен начин. Той обясни, че колата е вид пещера и че в пещерите трябва да се влиза така, ако ще ги използваме. Пещерите имали присъщ им дух, независимо дали са природни, или направени от човешка ръка, и че към този дух трябва да се подхожда с уважение. Пропълзяването било единственият начин да се покаже това уважение.
Чудех се дали да попитам Ла Горда не я ли е научил дон Хуан на тази подробност, но тя заговори първа. Каза, че Нагуалът й дал особени инструкции в случай, че аз оцелея след нападенията на доня Соледад и на трите момичета. После между другото добави, че преди да отида в Мексико сити, трябва да отидем до едно особено място в планините, където дон Хуан и аз често ходехме, и че там ще ми разкрие всичко, което Нагуалът никога не ми е показвал.
За миг ме обзе нерешителност и тогава нещо в мен, което не беше разумът ми, ме накара да тръгна към планините. Движехме се в пълно мълчание. Опитах да използвам няколко различни повода, за да я заговоря, но тя отказваше всеки път с категорично поклащане на глава. Накрая, изглежда, се умори от моите настоявания и с нежелание каза, че това, което има да казва, изисква място със сила, и докато не стигнем такова място, трябва да се въздържаме от взаимно изтощаване с ненужни приказки.
След продължително каране и изтощително ходене нагоре от пътя, най-после стигнахме мястото. Беше късен следобед. Бяхме в дълбок каньон. Дъното му беше почти в тъмнина, докато слънцето още огряваше върховете на планините наоколо. Вървяхме, докато стигнахме малка пещера на около метър височина от северната страна на каньона, който се простираше от изток на запад. Тук бях прекарал сума време с дон Хуан. Преди да влезем в пещерата, Ла Горда внимателно помете пода с клони, така както правеше и дон Хуан, за да почисти скалата от щипалки и паразити. После наряза голям куп малки клонки с меки листа от храстите наоколо и ги разстла по пода като дюшек.
Бутна ме да вляза. Винаги бях пускал дон Хуан да влиза първи като знак на уважение. Поисках да направя същото с нея, но тя отказа. Каза, че аз съм Нагуалът. Пропълзях в пещерата по същия начин, по който тя се вмъкна в колата ми. Разсмях се на непоследователността си. Никога не бях успял да възприема колата си като пещера.
Тя ме убеди да се отпусна и да се настаня удобно.
— Причината, поради която Нагуалът не е могъл да ти разкрие всичките си намерения, е тази, че си нецялостен — каза Ла Горда внезапно. — И още е така, но след сблъсъците си със Соледад и сестрите ти стана по-силен от преди.
— Какво означава да си нецялостен? Всички ми казват, че само ти можеш да ми обясниш това — казах аз.
— Много е просто — каза тя. — Цялостният човек е този, който никога не е имал деца.