Спря за миг, сякаш ми даваше време да запиша думите й. Вдигнах глава от бележника. Наблюдаваше ме, преценявайки ефекта от казаното.
— Знам, че Нагуалът ти е казал точно това, което току-що ти казах и аз — продължи тя. — Не си му обърнал внимание и сигурно сега не обръщаш внимание и на мен.
Прочетох бележките си на глас и повторих думите й. Тя се изкикоти.
— Нагуалът каза, че нецялостният човек е този, който е имал деца — каза тя, все едно че ми диктуваше.
Изучаваше ме, явно очаквайки въпрос или коментар. Нямах какво да кажа.
— Сега вече ти казах всичко за това какво значи човек да е цялостен или нецялостен — каза тя. — И ти го казах точно така, както Нагуалът ми го беше казал на мен. Тогава то не означаваше нищо за мен, както сега не означава нищо за теб.
Не можех да не се разсмея на начина, по който тя имитираше дон Хуан.
— Нецялостният човек има празнина в корема — продължи тя. — Магьосникът може да я вижда толкова ясно, колкото ясно ти виждаш главата ми. Когато празнината е от лявата страна на корема, детето, което я създава, е от същия пол. Ако е от дясната страна, детето е от противоположния пол. Празнината от лявата страна е черна, а тази от дясната — тъмнокафява.
— Можеш ли да видиш празнината във всеки, който е имал дете?
— Разбира се. Има два начина за виждането и. Магьосникът може да я види по време на сънуване или гледайки направо към човека. Магьосникът, който може да вижда, няма проблеми с наблюдаването на сияйното тяло, за да открие дали има празнина в сиянието на тялото. Но даже магьосникът да не умее да вижда, може да гледа и всъщност да различава тъмното петно на празнината под дрехите.
Тя замълча. Накарах я да продължи.
— Нагуалът ми каза, че пишеш, а после не си спомняш какво си написал — каза тя с обвиняващ тон.
Оплетох думите, опитвайки да се защитя. Каквото и да кажеше тя, беше вярно. Думите на дон Хуан винаги бяха имали двойно въздействие върху мен — веднъж, когато за първи път чуех каквото и да каже, и после, когато четях вкъщи това, което бях записал и за което бях забравил.
Да се говори с Ла Горда все пак бе значително по-различно. Чираците на дон Хуан не въздействаха така поглъщащо като него. Техните разкрития, макар и невероятни, бяха просто липсващи парчета от една картинна мозайка. Необичайният характер на тези парчета се състоеше в това, че с подреждането им картината не ставаше по-ясна, а все по-сложна и объркана.
— Ти имаш една кафява дупка от дясната страна на корема — продължи тя. — Това означава, че жена те е изпразнила. Създал си момиче.
— Нагуалът каза, че аз съм имала страхотна черна дупка, защото съм родила две жени. Никога не видях тази дупка, но съм виждала други хора с подобни дупки.
— Ти каза, че съм имал дупка; нямам ли я вече?
— Не. Била е запълнена. Нагуалът ти е помогнал да я запълниш. Без помощта му щеше да си по-празен, отколкото си сега.
— Що за запълване е това?
— Една кръпка в сияйността ти. Няма друг начин да се каже. Нагуалът каза, че магьосник като него може да запълни дупката по всяко време. Но че това запълване е само една кръпка без сияйност. Всеки, който вижда или сънува, ще ти каже, че изглежда като оловна кръпка върху жълтата сияйност на останалата част на тялото.
— Нагуалът ни е запълнил и теб, и мен, и Соледад. Но после е оставил на нас да възстановим блясъка, сияйността.
— Как ни е запълнил?
— Той е магьосник, сложил е разни неща в телата ни. Заменил ни е. Ние вече не сме същите. Кръпката е това, което сам той ни е сложил.
— Но как е сложил той тези неща и какво представляват те?
— Това, което е сложил в телата ни, е неговата собствена сияйност и е използвал ръката си, за да го направи. Той просто е влизал в телата ни и е оставял там свои нишки. Направил е това с всичките си шест деца, а също и със Соледад. Всички те са еднакви. С изключение на Соледад — тя е нещо различно.
Ла Горда, изглежда, не искаше да продължи разказа си. Тя се поколеба и почти започна да заеква.
— Какво е доня Соледад? — настоях аз.
— Много е трудно да се обясни — каза тя след дълга пауза. — Тя е също като мен и теб, но все пак е различна. Има същата сияйност, но не е с нас. Тя върви в обратната посока. Точно сега е повече като теб. И двамата имате кръпки, които изглеждат като от олово. Моята я няма и аз отново съм цялостно, сияйно яйце. Заради това казах, че ти и аз ще бъдем съвсем еднакви някой ден, когато отново станеш цялостен. Нещото, което сега ни прави почти еднакви, е сияйността на Нагуала и фактът, че и двамата вървим в една и съща посока и че и двамата сме били празни.