— Как изглежда цялостният човек за магьосника?
— Като сияйно яйце, направено от нишки — каза тя. — Всички нишки са цели, изглеждат като струни, опънати струни. Сякаш струните са били натегнати така, както се опъва барабан. В празния човек, от друга страна, нишките са набрани по краищата на дупката. Когато човек е имал много деца, нишките вече не изглеждат като нишки. Такъв човек изглежда като два къса от сияйност, отделени от тъмнина. Това е ужасна гледка. Нагуалът ме накара да ги видя един ден, когато бяхме в градския парк.
— Как мислиш, защо Нагуалът никога не ми е казвал за това?
— Казвал ти е всичко, но никога не си го разбирал правилно. Щом забелязвал, че не разбираш какво ти казва, сменял темата. Празнотата ти е била пречка да разбираш. Нагуалът каза, че било напълно естествено дето не разбираш. Щом веднъж човек стане нецялостен, той всъщност е празен като кратунка, която е била издълбана. За теб не е имало значение колко пъти ти е казвал, че си празен; нямало е значение и това, че той дори ти го е обяснявал. Ти така и не си разбирал какво е имал предвид или, още по-лошо, не си искал да разбереш.
Ла Горда навлизаше в опасна зона. Опитах се да я оборя с въпрос, но тя ме срази.
— Обичаш едно момченце и не искаш да разбереш какво е имал предвид Нагуалът — каза тя обвиняващо. — Нагуалът ми рече, че имаш дъщеря, която никога не си виждал, и че обичаш това момченце. Едното дете ти е отнело остротата на духа, а другото те е обвързало. Слял си ги в едно.
Бях принуден да спра да пиша. Изпълзях навън от пещерата и се изправих. Започнах да слизам по стръмния склон към дъното на дерето. Ла Горда ме последва. Попита ме дали не съм обиден от нейната прямота. Не исках да я лъжа.
— Ти как мислиш? — попитах я.
— Ядосваш се! — възкликна тя и се изкиска със задоволство по начина, който бе типичен за дон Хуан и дон Хенаро.
Като че за миг загуби равновесие и ме сграбчи за лявата ръка. За да й помогна да стигне до дъното, я вдигнах през кръста. Мислех, че едва ли тежи повече от петдесет килограма. Тя смръщи уста така, както правеше дон Хенаро, и каза, че теглото й е петдесет и пет килограма. И двамата изведнъж се засмяхме. Това беше пряко, мигновено общуване.
— Защо те притеснява толкова много да говориш за тези неща? — попита тя.
Казах, че някога имах малко момче, което бях обичал невероятно. Почувствах се задължен да й говоря за това. Някаква необяснима потребност, отвъд способността ми да разбирам, ме накара да се разкрия пред тази жена, която ми беше напълно чужда.
Щом заговорих за това момченце, ме заля вълна на носталгия — може би поради мястото или ситуацията, или заради угасващия ден. Някак си сливах спомена за това момченце и спомена за дон Хуан и за първи път, откакто не го бях виждал, почувствах липсата му. Лидия бе казала, че на тях той никога не им липсвал, защото винаги е с тях — бил в техните тела и в техните духове. Изведнъж разбрах какво е имала предвид. Аз самият се чувствах по същия начин. В това дере обаче ме беше завладяло едно непознато чувство. Казах на Ла Горда, че никога до този момент дон Хуан не ми бе липсвал. Тя не отговори. Отмести поглед.
Вероятно чувството ми на копнеж по тези двама души бе свързано с факта, че и двамата бяха оказали пречистващо въздействие в живота ми. Но и двамата си бяха отишли. До този миг не бях разбрал колко категорична е тази раздяла. Казах на Ла Горда, че момченцето повече от всеки друг бе мой приятел и че един ден то ми бе отнето от сили, които не можех да контролирам. Това вероятно бе един от най-тежките удари, които някога бях получавал. Даже бях дошъл да потърся дон Хуан, за да го помоля за съдействие.
Това бе единственият път, когато го бях помолил за помощ. Той изслуша разказа ми и след това избухна в бурен смях. Реакцията му бе толкова неочаквана, че дори не успях да се ядосам. Можех да си обясня това единствено като проява на неговата безчувственост.
— Какво искаш да направя? — попита ме той. Казах, че щом като е магьосник, вероятно би могъл да ми помогне да си върна своя малък приятел да ми бъде утеха.
— Грешиш. Воинът не иска нищо за своя утеха — рече той с тон, който не търпеше възражение.
После продължи да разбива моите доводи. Каза, че воинът не оставя нищо на случайността, че той всъщност оказва влияние върху изхода от едно или друго събитие чрез силата на съзнаването си и чрез непреклонното си намерение. Каза, че ако аз бях имал непреклонно намерение да задържа и да помогна на това дете, щях да съм взел мерки да осигуря оставането му при мен. Но, както се оказало, обичта ми била по-скоро дума, ненужен изблик на един празен човек. След това започна да ми говори за празнотата и цялостността, но аз не исках да го слушам. Всичко, което изпитвах, беше едно чувство на загуба. А празнотата, за която беше споменал, сигурен бях, се отнасяше до чувството да си загубил някой незаменим.