— Обичал си го, почел си духа му, желал си му добро — сега трябва да го забравиш — каза той.
Но не ми беше по силите да го направя. Имаше нещо ужасно живо в чувствата ми, дори и след като времето ги бе притъпило. В един момент бях решил, че съм забравил, но после, една нощ, случайност предизвика пълен срив в мен. Вървях към службата си, когато една млада мексиканка ме приближи. Бе седяла на пейка, чакайки автобуса. Искаше да разбере дали този автобус отива до детската болница. Аз не знаех. Обясни ми, че момченцето й имало температура от дълго време и била обезпокоена, защото нямала пари. Отидох до пейката и видях едно момченце да стои, подпряло глава на облегалката. Беше облечено с яке, къси панталони и шапка. Едва ли бе на повече от две години. Беше ме забелязало да идвам, защото се примъкна до края на пейката и притисна глава към крака ми.
— Боли ме главичката — каза ми то на испански. Гласът му беше толкова слаб, а тъмните му очи — толкова тъжни, че вълна на неудържима мъка се надигна в мен. Вдигнах го и ги закарах с майка му до най-близката болница. Оставих ги там и дадох на майката достатъчно пари, за да плати сметката. Но не исках да оставам или да узная повече за него. Исках да вярвам, че съм му помогнал и чрез това съм изплатил дълга си към човешкия дух.
Бях научил магическото действие на „изплащането на дълга към човешкия дух“ от дон Хуан. Бях го попитал веднъж, потресен от съзнанието, че никога не бих могъл да му се отплатя за всичко, което бе направил за мен, дали няма нещо на света, което бих могъл да направя, за да изравня сметката. Излизахме от една банка, след като бях обменил малко мексикански банкноти.
— Няма нужда да ми се отплащаш — каза той, — но ако искаш да се разплащаш, направи влог за човешкия дух. Тази сметка винаги е много малка и каквото и да внесе който и да е, ще е повече от достатъчно.
Помагайки на това болно дете, аз просто бях се разплатил с човешкия дух за всяка помощ, която моето момченце е получило от чужди хора по своя път.
Казах на Ла Горда, че обичта ми към него ще е жива до края на живота ми, макар че никога повече няма да го видя. Исках да й кажа, че споменът за него е погребан толкова дълбоко, че нищо не би могло да го достигне, но се отказах. Почувствах, че е излишно да говорим за това. А освен това, ставаше тъмно и исках да се измъкнем от това дере.
— По-добре да вървим — казах аз. — Ще те заведа у дома. Може би някой друг път ще можем да говорим за това отново.
Тя се засмя, както дон Хуан обикновено ми се смееше. Изглежда бях казал нещо извънредно смешно.
— Защо се смееш, Горда? — попитах аз.
— Защото сам знаеш, че не можем да напуснем това място просто така — каза тя. — Имаш среща със силата тук. Както и аз.
Тя се върна до пещерата и пропълзя вътре.
— Хайде, идвай — провикна се тя отвътре. — Няма как да си тръгнем.
Реагирах по най-нелогичния начин. Пропълзях вътре и отново седнах до нея. Беше очевидно, че и тя също ме бе измамила. Не бях дошъл тук, за да се срещам с когото и да било. Би трябвало да съм бесен. Вместо това бях безразличен. Не можех да се самозалъгвам, че съм спрял тук за малко по пътя си към Мексико сити. Бях отишъл там, придружаван от нещо, което надхвърляше способността ми да разбирам.
Тя ми подаде бележника и ме подтикна да пиша. Каза, че ако пиша, не само аз ще се отпусна, но бих помогнал и на нея да се отпусне.
— Каква е тази среща със силата? — попитах аз.
— Нагуалът ми каза, че ти и аз имаме среща с нещо ей-там отвън. Първо ти си имал една среща със Соледад, а после друга със сестричките. Трябвало е да те унищожат. Нагуалът каза, че ако оцелееш от техните атаки, трябва да те доведа тук, за да можем ние двамата да се явим на третата среща.
— Що за среща е това?
— Наистина не знам. Както всичко останало, зависи от нас. Точно сега има някакви неща отвън, които те очакват. Казах, че чакат теб, защото аз идвах сама много пъти и нищо не се случи. Но тази вечер е различно. Ти си тук и тези неща ще дойдат.
— Защо Нагуалът се опитва да ме унищожи? — попитах аз.
— Той не се опитва да унищожи никого! — възнегодува Ла Горда. — Ти си негово дете. И сега той иска да се превърнеш в него. Повече от всеки от нас. Но за да бъдеш истински Нагуал, трябва да си заслужиш силата. Иначе нямаше да е толкова предпазлив, подготвяйки Соледад и сестричките да те подмамят. Бе научил Соледад как да промени образа си и да се подмлади. Накара я да направи онзи дяволски под в стаята си. Под, на който никой не може да се противопостави. Разбираш ли, Соледад е празна, затова Нагуалът я подготви да направи нещо гигантско. Даде й задача, най-трудната и опасна задача, но единствената подходяща за нея, а това бе да те унищожи. Каза й, че нищо не е по-трудно от това един магьосник да убие друг магьосник. По-лесно е за обикновен човек да убие магьосник или за магьосник да убие обикновен човек, но при двама магьосници никак не се получава. Нагуалът каза на Соледад, че най-големият й шанс е да те изненада и да те изплаши. Тя така и направи. Нагуалът я подготви да бъде съблазнителна, за да може да те примами в стаята си, а там подът да те омае, защото, както казах, никой, ама никой не може да устои на този под. Подът беше козът, който Нагуалът даде на Соледад. Но ти му направи нещо и Соледад трябваше да смени тактиката, съобразно с наставленията на Нагуала. Той й бе казал, че ако с пода се провали и не е успяла да те изплаши и изненада, трябва да говори и да ти разкаже всичко, което искаш да узнаеш. Нагуалът я бе обучил да бъде сладкодумна, като последно средство. Но Соледад не можа да те надвие дори и с това.