— Справях се много добре. Само че напълнях, защото повечето от хората, на които перях, ми даваха останките от храната си. Случваше се да ям по шестнайсет пъти на ден. Не правех нищо друго, освен да ям. На улицата хлапетата ми се присмиваха, промъкваха се зад мен и тръгваха по петите ми, а след това някое от тях ме блъсваше и аз падах. Плакала съм от грубите им шеги, особено когато нарочно разпиляваха прането ми.
— Един ден, много късно следобед, някакъв странен старец дойде при Паблито. Не бях виждала този човек преди. Не знаех, че Паблито си има работа с такъв ужасен и страховит човек. Обърнах му гръб и продължих работата си. Бях сама. Изведнъж усетих ръцете на този човек върху врата си. Сърцето ми спря. Не можех да извикам, не можех дори да дишам. Строполих се на земята, а този ужасен човек хвана главата ми и я държа може би час. След това си тръгна. Бях така изплашена, че останах на мястото, където бях паднала, до сутринта. Паблито ме намери там; той се разсмя и каза, че би трябвало да съм много горда и щастлива, защото този старец бил могъщ магьосник и един от неговите учители. Бях слисана; не можех да повярвам, че Паблито е магьосник. Той каза, че учителят му бил видял идеален кръг от нощни пеперуди, кръжащи над главата ми. Видял също и смъртта ми да обикаля около мен. И затова действал така светкавично и променил посоката на очите ми. Паблито каза също, че Нагуалът ме е взел в свои ръце, че е проникнал в тялото ми и че скоро ще бъда различна. Представа си нямах за какво ми говори. Нито пък какво бе направил онзи луд старец. Но и не ме интересуваше. Бях като куче, което всеки подритва. Паблито беше единственият, който се бе държал мило с мен. Отначало помислих, че ме иска като жена. Но аз бях твърде грозна, дебела и нечистоплътна. Той просто искаше да е мил с мен.
— Лудият старец дойде пак една нощ и отново ме сграбчи за врата изотзад. Страшно ме заболя. Разплаках се и изпищях. Не знаех какво прави. Не беше ми проговарял. Изпитвах смъртен страх от него. По-късно започна да ми говори и ми каза какво да направя с живота си. Думите му ми харесваха. Той ме вземаше навсякъде със себе си. Но моята празнота беше най-върлият ми враг. Не можех да приема неговия начин на живот и затова един ден, когато му писна да ме глези и да ми угажда, той изпрати вятъра да се разправя с мен. Този ден бях сама в задната част на къщата на Соледад и усетих как вятърът се усилва. Духаше през оградата. Влизаше в очите ми. Исках да вляза вътре в къщата, но тялото ми бе изплашено и вместо да вляза през вратата аз излязох през портата на оградата. Вятърът ме поде и ме завъртя. Опитах да се върна назад към къщата, но напразно. Не можех да надвия силата на вятъра. Той ме понесе над хълмовете, настрани от пътя, и накрая ме остави в една дълбока яма, подобна на гроб. Вятърът ме държа там дни наред, докато не реших да се променя и да приема съдбата си безпрекословно. Тогава вятърът утихна, Нагуалът ме намери и ме отведе обратно в къщата. Каза ми, че задачата ми е да давам това, което самата аз не съм получила — любов и топлота, — и че трябва да се грижа за сестрите — Лидия и Жозефина, по-добре, отколкото за себе си. Тогава разбрах това, което Нагуалът ми бе говорил от години. Животът ми бе свършил отдавна. Той ми бе предложил нов живот и този живот трябваше да бъде изцяло нов. Не можех да пренеса старите си грозни привички в този нов живот. Онази нощ, когато ме бе видял за пръв път, нощните пеперуди ме бяха посочили пред него; нямаше смисъл да въставам срещу съдбата си.
— Започнах своята промяна, като се грижех за Лидия и Жозефина по-добре, отколкото за себе си. Правех всичко, което Нагуалът ми кажеше, и една нощ, в същото това дере, в същата тази пещера, намерих своята цялост. Бях заспала точно на това място, на което съм сега, когато се събудих от някакъв шум. Отворих очи и видях себе си такава, каквато бях преди — слаба, млада и свежа. Това беше духът ми, който се връщаше при мен. Отначало не искаше да ме наближи, защото все още изглеждах ужасно. Но след това не успя да се въздържи и дойде при мен. В този момент и наведнъж узнах това, което Нагуалът от години се мъчеше да ми обясни. Той беше казвал, че когато на човек му се роди дете, това дете му отнема остротата на духа. За една жена да има момиче означава, че с тази й острота е свършено. Да имаш две момичета, като мен, означавало, че с мен е свършено. Най-доброто от силата и илюзиите ми е преминало в тези две момиченца. Те са откраднали остротата ми, каза Нагуалът, така както аз съм я откраднала от моите родители. Такава е съдбата ни. Момчето взема по-голямата част от своята острота от баща си, а момичето — от майка си. Нагуалът каза, че хората, които имат деца, биха потвърдили, ако не са такива инати като теб, че чувстват у себе си някаква липса. Някаква лудост, някаква нервност, някаква сила, която са имали преди, вече я няма. Имали са я някога, но къде е тя сега? Нагуалът каза, че тя е у детенцето, което тича около къщата, пълно с енергия, пълно с илюзии. С други думи — то е цялостно. Той каза, че ако наблюдаваме децата, ще видим, че те са дръзки и устремени. А ако наблюдаваме родителите им, ще забележим, че са предпазливи и плахи. Те вече не се устремяват. Нагуалът ми каза, че ние обясняваме това като казваме, че родителите са зрели хора и имат отговорности. Но това не е истина. Истината е, че са загубили остротата си.