— И те ли трябваше да ме убият?
— Ами да. Ти си мъжката страна на сияйността им. Тяхната цялостност е понякога техен недостатък. Нагуалът ги управляваше с желязна ръка и ги уравновесяваше, но сега, когато вече го няма, те не могат да се балансират. Твоята сияйност би свършила тази работа.
— А ти, Горда? И ти ли имаш задачата да ме довършиш?
— Вече ти казах, че аз съм различна. Уравновесена съм. Моята празнота, която бе недостатъка ми, сега е предимството ми. Магьосник, който е успял да си възвърне цялостта, е уравновесен, докато магьосник, който винаги е бил цялостен, е малко неустойчив. Както Хенаро беше малко неустойчив. Но Нагуалът беше уравновесен, защото е бил нецялостен, като теб и мен, и дори повече от нас. Той имаше трима сина и една дъщеря.
— Сестричките са като Хенаро, малко неустойчиви. И в повечето случаи така напрегнати, че не знаят мярка.
— А аз, Горда? И аз ли трябва да ги преследвам?
— Не. Само те биха имали полза, ако изсмучат сияйността ти. Ти не би могъл да се възползваш от ничия смърт. Нагуалът ти е оставил особена сила, някакъв вид равновесие, което никой от нас няма.
— Те не могат ли да се научат на това равновесие?
— Разбира се, че могат. Но това няма нищо общо със задачата, която сестричките имаха да изпълнят. Задачата им беше да ти отнемат силата. За да я изпълнят, те така се обединиха, че сега са едно същество. Подготвяха се да те изпият като чаша вода. Нагуалът ги бе научил да се преобразяват до съвършенство, особено Жозефина. Тя изнесе невероятно представление. В сравнение с тяхното изкуство атаката на Соледад беше като детска игра. Тя е недодялана жена. Сестричките са истински магьосници. Двете от тях спечелиха доверието ти, докато третата те шокира и те направи безпомощен. Изиграха картите си превъзходно. Ти се хвана на въдицата им и беше почти победен. Единствената грешка беше, че наруши, а след това възстанови сияйността на Роза предната вечер и това я изнерви. Ако не беше нервността й и това, че започна да те хапе толкова силно, по всяка вероятност сега нямаше да си тук. Видях всичко от вратата. Влязох точно в момента, в който щеше да ги унищожиш.
— Но как бих могъл да ги унищожа?
— Откъде да знам. Аз не съм ти.
— Имам предвид какво ме видя да правя?
— Видях двойникът ти да излиза от тебе.
— Как изглеждаше?
— Като теб, естествено. Но беше много голям и заплашителен. Двойникът ти щеше да ги убие. Затова влязох и се намесих. Наложи се да използвам цялата си сила, за да те успокоя. Сестрите не можеха да ми помогнат. Бяха загубени. А ти беше само гняв и ярост. Два пъти си сменя цвета пред очите ни. Единият цвят бе така ярък, та помислих, че ще убиеш и мен.
— Какъв беше този цвят, Горда?
— Бял, какъв друг? Двойникът е бял, жълтеникаво бял, като слънцето.
Взрях се в нея. Не бях чувал още това сравнение.
— Да — продължи тя, — ние сме частици от слънцето. Затова сме сияйни същества. Но очите ни не могат да видят това сияние, защото е много слабо. Само очите на магьосника могат да го видят, а и това става след цял живот борба.
Нейното разкритие ме свари съвсем неподготвен. Опитах се да пренаредя мислите си, за да задам най-подходящия въпрос.
— Нагуалът казвал ли ти е някога нещо за слънцето? — попитах аз.
— Да. Ние всички сме като слънцето, но съвсем немощни. Светлината ни е твърде слаба, но е светлина все пак.
— А да е споменавал, че слънцето може би е Нагуала? — настоях аз.
Ла Горда не отговори. Устните й се размърдаха в поредица от неволни шумове.
Очевидно мислеше как да ми отговори. Чаках, готов да запиша отговора. След дълга пауза тя изпълзя от пещерата.
— Ще ти покажа моята слаба светлина — рече тя като за информация.
Тя отиде до средата на тясното дере пред пещерата и клекна. От мястото, на което бях, не можех да виждам какво прави, затова и аз изпълзях от пещерата. Застанах на три-четири метра от нея. Тя пъхна ръце под полата си, като продължаваше да клечи. Изведнъж се изправи. Ръцете й бяха леко стиснати в юмруци; тя ги вдигна над главата си и рязко изпъна пръсти. Чух бърз пукотлив звук и видях искри да изскачат от пръстите й. Тя отново сви ръце, след което отново рязко ги отвори и от пръстите й излетя друг поток искри, доста по-дълги от първите. Пак клекна и пъхна ръце под полата си. Като че ли вадеше нещо от областта на слабините си. Тя отново вдигна ръце над главата си, рязко разтвори пръсти и аз видях сноп от дълги, сияйни нишки, излитащи от пръстите. Трябваше да килна назад глава, за да ги проследя на фона на вече тъмното небе. Те изглеждаха като дълги, тънки влакна от червеникава светлина. Не след дълго те избледняха и изчезнаха.