Ла Горда изпълзя от пещерата. Последвах я. Тя водеше. Излязохме от дерето и стигнахме до дълга камениста равна местност. Тя спря и ме остави да мина пред нея. Казах й, че ако ме остави аз да водя, възнамерявам да се опитам да стигна до колата. Тя поклати глава утвърдително и се притисна до мен. Чувствах хладната й и влажна кожа. Тя изглеждаше доста възбудена. Бяхме може би на около миля от мястото, където оставихме колата, и за да стигнем до там трябваше да прекосим пустата камениста местност. Дон Хуан ми бе показал една скрита пътека през няколко огромни молози, почти на склона на планината, която ограждаше равнинната местност от изток. Насочих се към тази пътека. Водеше ме някакъв непознат вътрешен импулс; иначе аз бих поел по пътеката, по която бяхме минали преди, когато прекосихме каменистата местност по равното. Ла Горда, изглежда, очакваше нещо страшно. Сграбчи ме. Очите й гледаха неспокойно.
— Да не сме сбъркали пътя? — попитах аз.
Тя не отговори. Свали шала си и го заусуква, докато заприлича на дълго, дебело въже. Тя го уви около кръста ми, кръстоса краищата му и ги уви около себе си. Завърза ги на възел и по този начин двамата се оказахме вързани един за друг в панделка, която приличаше на цифрата осем.
— Защо направи това? — попитах аз.
Тя тръсна глава. Зъбите й тракаха, но не можеше да промълви и дума. Изглежда беше страшно изплашена. Тя ме побутна да продължа да вървя. Не можех да не се зачудя защо аз самият не съм изплашен до смърт. Като стигнахме до планинската пътека, физическото напрежение започна да ми се отразява. Бях се запъхтял и трябваше да дишам през устата. Можех да различа очертанията на огромните молози. Нямаше луна, но небето беше достатъчно ясно за това. Ла Горда също пъхтеше.
Опитах се да спра, за да си поема дъх, но тя леко ме бутна да продължа, поклащайки отрицателно глава. Исках да разредя напрежението с някоя шега, но в този момент чух странен силен шум. Главата ми неволно се извърна надясно, за да може лявото ми ухо да прослуша околността. Спрях дъха си за миг и ясно долових нечие тежко дишане, което не беше моето или на Ла Горда. Проверих отново, за да съм сигурен преди да й кажа. Без съмнение онази масивна форма беше сред молозите. Закрих устата на Ла Горда с ръката си, като продължавахме да вървим, и й направих знак да задържа дъха си. Усещах, че масивната форма е много близо. Като че ли се плъзгаше най-безшумно. Пъхтеше тихо.
Ла Горда беше уплашена. Тя клекна и ме повлече със себе си чрез шала, който бе вързан около кръста ми. Тя пъхна ръце под полата си за момент, след което се изправи; ръцете й бяха свити и когато рязко разтвори пръстите си, от тях излетя поток от искри.
— Изпикай се в ръцете си — прошепна Ла Горда със стиснати зъби.
— А? — рекох аз, неспособен да разбера какво иска да направя.
Тя прошепна заповедта си три-четири пъти с нарастваща настоятелност. Сигурно бе осъзнала, че не разбирах какво иска, защото отново клекна и ми показа, че уринира в шепите си. Гледах я втрещен, докато тя хвърляше урината си нагоре като червеникави искри.
Умът ми блокира. Не знаех кое беше по-изумително — гледката, която Ла Горда създаваше с урината си, или пъхтенето на приближаващото се същество. Не можех да реша върху кой от двата дразнителя да съсредоточа вниманието си; и двата бяха завладяващи.
— Бързо! Направи го в шепите си! — измърмори Ла Горда през зъби.
Чух я, но вниманието ми не беше на фокус. С умоляващ глас Ла Горда допълни, че моите искри ще накарат приближаващата твар, каквато и да е тя, да се оттегли. Тя започна да стене, а мен започна да ме обзема отчаяние. Не само чувах, но и с цялото си тяло усещах приближаващото същество. Опитах се да уринирам в шепите си; усилията ми се оказаха безплодни. Бях твърде смутен и изнервен. Тревожната възбуденост на Ла Горда завладя и мен и аз отчаяно се мъчех да уринирам. Най-после успях. Разтворих пръстите си три-четири пъти, но нищо не излетя от тях.
— Направи го пак — каза Ла Горда. — Трябва известно време, за да се получат искри.
Казах й, че съм изразходил всичката урина, която съм имал. Тя ме погледна с израз на най-дълбоко отчаяние.
В този момент видях масивната правоъгълна форма да идва към нас. Някак си не ми изглеждаше заплашителна, макар че Ла Горда едва се държеше да не припадне от страх.
Внезапно тя се развърза от шала и скочи на една малка скала зад мен, след което ме прегърна изотзад, подпирайки брадичката си на главата ми. В момента, в който застанахме в това положение, формата спря да се движи. Продължи да пъхти, може би на около шест метра от нас.
Чувствах огромно напрежение, което изглеждаше съсредоточено в корема ми. Не след дълго узнах без капка съмнение, че ако продължим да стоим в това положение, ще изразходваме енергията си и ще станем жертва на това, което ни дебнеше.