Казах й, че ще бягаме, за да се спасим. Тя поклати отрицателно глава. Изглежда бе възвърнала силата и увереността си. Тя каза, че трябва да покрием главите си с цели ръце и да легнем със свити към стомасите бедра. Тогава си спомних, че преди години дон Хуан ме бе накарал да направя същото една нощ, когато бях изненадан в едно пусто поле в Северно Мексико от нещо също толкова непознато и все пак също толкова реално за сетивата ми. В оня момент дон Хуан бе казал, че е безполезно да се бяга и че единственото нещо, което човек може да направи, е да остане на мястото си в положението, което Ла Горда току-що беше описала.
Тъкмо щях да клекна, когато внезапно ме обзе чувството, че бяхме направили ужасна грешка, напускайки пещерата. Трябваше да се върнем там на всяка цена.
Преметнах шала на Ла Горда през раменете си и го прекарах под мишниците си. Казах й да хване двата му края, да стъпи върху раменете ми и да застане там, като се държи за краищата на шала и го използва като хамут. Преди години дон Хуан ми бе казал, че човек трябва да посреща странните събития, такива като правоъгълната форма пред нас например, с необичайни действия. Каза, че веднъж той самият попаднал на елен, който му „заговорил“, и че стоял на главата си, докато траело събитието, като средство да осигури оцеляването си и да намали напрежението от една такава среща.
Идеята ми беше да опитам да заобиколя правоъгълната форма, като вървя обратно към пещерата, а Ла Горда да стои изправена на раменете ми.
Тя прошепна, че и дума не може да става за връщане в пещерата. Нагуалът й бил казал въобще да не оставаме там. Отвърнах й докато нагласявах шала, че тялото ми е уверено, че в пещерата ще сме на сигурно място. Тя ми отговори, че това е вярно и би ни свършило работа само дето нямаме никакво средство, с което да контролираме тези сили. Имахме нужда от специален съд, някаква кратунка, подобна на онези, които бях виждал да висят на поясите на дон Хуан и дон Хенаро. Тя събу обувките си, качи се на раменете ми и се изправи. Хванах я за прасците. Като издърпа двата края на шала, почувствах как превръзката се опъва под мишниците ми. Изчаках я да се закрепи стабилно. Да вървиш в мрака с петдесет и пет килограма на раменете си не беше лека работа. Движех се много бавно. Изминах двайсет и три крачки и трябваше да я сваля долу, защото лопатките ме боляха непоносимо. Казах й, че макар и да е много слаба, тежестта й смазваше ключиците ми.
Интересното обаче беше, че правоъгълната форма вече не се виждаше. Стратегията ни се беше оказала успешна. Ла Горда предложи известно време тя да ме носи на раменете си. Идеята ми се стори абсурдна; тежах повече отколкото крехкото й тяло би могло да понесе. Решихме да повървим малко и да видим какво ще стане.
Наоколо цареше мъртва тишина. Вървяхме бавно, като се поддържахме един друг. Не бяхме изминали няколко метра, когато отново започнах да чувам необичаен шум от дишане, едно тихо, продължително съскане, като съскането на зверовете от семейство котки. Бързо й помогнах отново да се качи върху раменете ми и изминах още десетина крачки.
Знаех, че трябва да поддържаме тактиката на необичайното поведение, ако искаме да се измъкнем от това място. Опитвах се да измисля друга серия от неочаквани действия, вместо Ла Горда да стои на раменете ми, но точно тогава тя съблече дългата си рокля. С едно-единствено движение тя остана гола. След това залази по земята в търсене на нещо. Чух пукащ звук и тя се изправи, като държеше в ръката си клонче от един нисък храст. Тя нагласи шала около раменете и врата ми в нещо като седло, където можеше да седне, като обвие крака около кръста ми, подобно на дете, яхнало дървено конче. След това пъхна клончето в роклята и го вдигна над главата си. Започна да върти клончето във въздуха, при което роклята странно заподскача. В допълнение на това тя подсвирна, имитирайки особения крясък на една нощна птица.
След стотина метра чух същите звуци да идват откъм гърба ни и от двете ни страни. Тя издаде друг птичи звук, едно пронизително изсвирване, наподобяващо крясъка на паун. Няколко минути по-късно същите звуци ечаха навсякъде около нас.
Бях наблюдавал подобно явление — отговаряне на птичи звук — преди години с дон Хуан. Тогава си бях помислил, че сигурно дон Хуан издава тези звуци, скрит някъде наблизо в тъмнината, или пък близък негов приятел, като дон Хенаро например, който му помага да ме доведе до състояние на непреодолим страх — страх, който ме караше да бягам в непрогледен мрак без дори да се спъна. Дон Хуан бе нарекъл този вид бягане в мрака „походка на силата“.