Попитах Ла Горда дали знае как да се движи с „походката на силата“. Тя отвърна, че знае. Казах й, че ще се опитаме да се придвижваме с нея, макар че изобщо не бях сигурен дали ще успеем. Тя каза, че сега не е нито времето, нито мястото за това и посочи нещо пред нас. Сърцето ми, което през цялото време биеше ускорено, сега заудря бясно в гърдите ми. Точно пред нас на около три метра разстояние, насред пътеката стоеше единият от съюзниците на дон Хенаро — странният, излъчващ светлина човек, с продълговатото лице и плешивата глава. Замръзнах на място. Чух писъка на Ла Горда, като че ли идваше някъде отдалече. Тя неистово заблъска по страните ми с юмруци. Действията й нарушиха концентрацията ми върху мъжа. Тя обърна главата ми първо наляво, а след това надясно. От лявата ми страна, почти докосвайки крака ми, стоеше гигантска черна котка с искрящи жълти очи. Отдясно видях огромен фосфоресциращ койот. Зад нас, почти допирайки се до гърба на Ла Горда, беше тъмната правоъгълна форма.
Мъжът ни обърна гръб и тръгна по пътеката. Аз също тръгнах. Ла Горда продължаваше да вие и да пищи. Правоъгълната форма беше почти до гърба й. Чувах я как се движи със смазващи, тежки тупвания. Шумът от стъпките й отекваше по хълмовете около нас. Усещах студения й дъх във врата си. Знаех, че малко остава Ла Горда да полудее. Аз също. Котката и койотът почти се търкаха в краката ми. Чувах съскането и ръмженето им, което нарастваше по сила. В този момент почувствах някакъв нелогичен, вътрешен импулс да издам един звук, на който дон Хуан ме бе научил. Съюзниците ми отговориха. Неистово продължих да издавам звука и те продължиха да ми отговарят. Напрежението постепенно намаля и преди да стигнем до пътя вече бях част от една твърде необичайна сцена. Ла Горда ме яздеше като конче, щастливо размахвайки роклята над главата си, като че ли нищо не се е случило, и при това правеше размахванията в такт със звука, който издавах, докато четири същества от друг свят ми отговаряха, движейки се същевременно в крачка с мен, обградили ни от четирите ни страни.
В този вид стигнахме до пътя. Но аз не исках да си тръгна. Като че ли нещо липсваше. Застанах неподвижно с Ла Горда на гърба и произведох един особен, потупкващ звук, на който ме бе научил дон Хуан. Той каза, че това бил повикът на нощните пеперуди. За да се получи този звук, се използват дланта на лявата ръка и устните.
Веднага щом го направих, като че ли всичко се успокои. Четирите същества ми отговориха и докато го правеха, разбрах кои две ще тръгнат с мен.
След това отидох до колата, свалих Ла Горда от гърба си на шофьорското място и я бутнах да мине на другата седалка. Нещо ме беше докоснало някъде и мислите ми бяха изключени.
Ла Горда предложи да отидем в къщата на дон Хенаро, вместо да караме към нейния дом. Тя каза, че Паблито, Нестор и Бениньо живеели в нея, но в момента не били в града. Предложението й ми хареса.
След като влязохме в къщата, Ла Горда запали един фенер. Мястото изглеждаше точно както го бях видял последния път, когато посетих дон Хенаро. Седнахме на пода. Придърпах една пейка и сложих бележника си върху нея. Не бях изморен и исках да пиша, но не можех. Изобщо не можех да пиша.
— Какво ти е казал Нагуалът за съюзниците? — попитах аз.
Въпросът ми, изглежда, я изненада. Не знаеше как да отговори.
— Не мога да мисля — рече най-после тя. Прозвуча като че ли никога досега не е бивала в такова състояние. Разхождаше се пред мен напред-назад. Над горната й устна бяха избили капчици пот. Изведнъж тя ме сграбчи за ръката и буквално ме издърпа от къщата. Заведе ме до едно дефиле наблизо и там й прилоша.
Повдигна ми се. Тя каза, че притеглянето на съюзниците е било твърде силно и че трябва да се насиля да повърна. Загледах я втренчено в очакване на допълнителни обяснения. Тя хвана главата ми с ръце и бръкна с пръст в гърлото ми с увереността на медицинска сестра, която си има работа с дете; от това аз действително повърнах. Тя обясни, че човешките същества имат около стомаха си една много нежна и крехка светлина, която постоянно е подложена на притеглянето на всичко наоколо. Понякога, когато притеглянето е твърде силно, както при случай на контакт със съюзниците или дори при контакт със силни хора, тази мека светлина се възбуждала, променяла цвета си или напълно изчезвала. В такива случаи единственото нещо, което човек можел да направи, е просто да повърне.
Почувствах се по-добре, но все още не съвсем на себе си. Усещах умора, някаква тежест около очите. Тръгнахме обратно към къщата. Като стигнахме до вратата, Ла Горда подуши въздуха като куче и каза, че знае кои са моите съюзници. Изявлението й, което обикновено не би имало друго значение освен това, което тя бе вложила в него или което аз самият изтълкувах, в този случай подейства като пречистващо средство. Заля ме вълна от мисли. Обичайният ми умствен процес отведнъж се съживи. Чувствах, че „хвърча“ във въздуха, като че ли мислите имаха своя собствена енергия.