Първата мисъл, която ми мина през ума, беше, че съюзниците бяха действителни същества, както и бях предполагал, без да смея да го призная дори пред себе си. Бях ги видял, бях ги усетил и бях общувал с тях. Бях в еуфория. Прегърнах Ла Горда и започнах да й обяснявам същината на моята интелектуална дилема. Бях видял съюзниците без помощта на дон Хуан или дон Хенаро, а това имаше огромно значение за мен. Казах на Ла Горда, че веднъж, когато съобщих на дон Хуан, че съм видял един от съюзниците, той се разсмя и ме посъветва да не се приемам толкова на сериозно и да не обръщам внимание на това, което съм видял.
Така и не исках да повярвам, че са били халюцинации, но пък и не исках да приема, че съществуват съюзници. Твърде силно бе рационалното у мен. Не можех да го проумея. Този път, обаче, всичко беше различно и мисълта, че на тази земя действително има същества, които са от друг свят, без да са чужди на земята, беше повече, отколкото можех да понеса. Казах на Ла Горда полушеговито, че тайно бих дал всичко, за да съм луд. Това би освободило част от мен от смазващата отговорност да преправям разбиранията си за света. Промяната тук бе, че имах огромно желание да преправя разбиранията си за света, искам да кажа на интелектуално ниво. Но това не беше достатъчно. Никога не е било достатъчно. През цялото ми обучение това бе непреодолимо препятствие за мен, моят непоправим недостатък. Наслаждавах се да се подвизавам в света на дон Хуан полуубеден; следователно, бях полумагьосник. Всички положени от мен усилия не бяха нищо повече от празното ми желание да се фехтувам с интелекта, като че ли се намирах в академия, където човек върши точно това от осем сутринта до пет следобед, след което порядъчно уморен си отива вкъщи. Дон Хуан често казваше на шега, че след като е подредил света по възможно най-красивия и одухотворен начин, в пет следобед ученият си отива вкъщи, за да забрави тази подредба.
Докато Ла Горда приготвяше нещо за ядене, аз трескаво работех върху бележките си. След яденето се поотпуснах повече. Ла Горда беше в най-добро настроение. Тя се кривеше, както дон Хенаро обичаше да прави, имитирайки жестовете ми по време на писане.
— Какво знаеш за съюзниците, Горда? — попитах аз.
— Само това, което Нагуалът ми каза — отвърна тя. — Той каза, че съюзниците са сили, които магьосникът се научава да управлява. Той имаше два в кратунката си, както и Хенаро.
— Как ги задържаха в кратунките си?
— Това никой не знае. Всичко, което Нагуалът знаеше, бе че трябва да се намери една малка, цяла кратунка с шийка, преди човек да може да впрегне съюзниците.
— Къде може да се намери такава кратунка?
— Навсякъде. Нагуалът ми повери, в случай че оцелеем от атаката на съюзниците, че трябва да започнем да търсим идеалната кратунка, която трябва да е с размера на палеца на лявата ръка. Такава бе кратунката на Нагуала.
— Виждала ли си неговата кратунка?
— Не, никога. Нагуалът каза, че този вид кратунка не съществува в света на хората. Тя е като малко вързопче, което човек забелязва, че виси на поясите им. Но ако нарочно се вгледаш в него, няма да видиш нищо.
— Щом се намери кратунката, тя трябва да се подготви с много грижа. Обикновено магьосниците намират такива кратунки по пълзящите растения в гората. Те ги откъсват, изсушават ги и ги изтърбушват. След това ги заглаждат и ги лъсват. Щом като е подготвил кратунката си, магьосникът трябва да я предложи на съюзниците и да ги примами да живеят в нея. Ако съюзниците се съгласят, кратунката изчезва от света на хората и съюзниците стават помощници на магьосника. Нагуалът и Хенаро можеха да накарат своите съюзници да направят всичко, което трябваше да се направи. Те самите не можеха да правят разни неща. Като например да изпратят вятъра да ме преследва или онова пиленце в пазвата на Лидия.
Чух особено, продължително съскане зад вратата. Това беше точно същият звук, който бях чул в къщата на доня Соледад преди два дни. Този път знаех, че е ягуарът. Звукът не ме изплаши. Дори бих излязъл навън да видя ягуара, ако Ла Горда не ме беше спряла.
— Ти все още не си цялостен — каза тя. — Ще послужиш за храна на съюзниците, ако излезеш навън сам. Особено на този дръзкия, дето бди сега навън.
— Тялото ми се чувства съвсем в безопасност — възпротивих се аз.