— Същността, която си видяла, мъж ли беше или жена? — попитах аз.
— Нито едно от двете. Това беше просто едно сияйно същество. Нагуалът каза, че е можело да поискам нещо за себе си. Че един воин не бива да пропуска такъв шанс. Но аз не можах да измисля нищо, което да поискам. Така беше по-добре. Запазила съм най-красив спомен от тази среща. Нагуалът каза, че ако воинът има достатъчно сила, може да види същността много, много пъти. Какво велико щастие би било това.
— Но ако човешката същност е това, което ни събира в едно цяло, тогава какво е човешката форма?
— Нещо лепкаво, някаква лепкава сила, която прави нас, хората такива, каквито сме. Нагуалът ми каза, че човешката форма всъщност няма форма. Подобно на съюзниците, които той носеше в кратунката си, тя може да е всичко; и макар да няма форма, тя ни владее през живота ни и не ни напуска, докато не умрем. Аз никога не съм виждала човешката форма, но я чувствах в тялото си.
След това тя описа една много сложна поредица от усещания, които е имала в продължение на няколко години, която довела в крайна сметка до сериозно влошаване на здравето й и впоследствие до физическо състояние, което ми напомняше описанието, което някъде бях чел, на тежка сърдечна криза. Тя каза, че човешката форма, т.е. силата, която тя представлява, напуснала тялото й след сериозна вътрешна борба, която се проявила като болест.
— Звучи като че ли си получила сърдечна криза — казах аз.
— Може и така да е било — отвърна тя. — Но едно знам със сигурност. В деня, в който стана това, аз се освободих от човешката си форма. Бях толкова изнемощяла, че дни наред не можех дори да стана от леглото. От този ден нямам енергията, за да бъда каквато бях. От време на време се опитвах да се върна към старите си навици, но нямах силата да им се отдам, както някога. Накрая престанах да се опитвам.
— Какъв смисъл има да се освобождаваш от формата си?
— Воинът трябва да изостави човешката форма, за да може да се промени, наистина да се промени. Иначе само се говори за промяна, както в твоя случай. Нагуалът каза, че е безсмислено човек да мисли или да се надява, че може да промени навиците си. Човек не може да се промени на йота, докато се придържа към човешката си форма. Нагуалът ми каза, че воинът знае, че не може да се промени и въпреки това си поставя задачата да се опита да се промени, макар да знае, че няма да успее. Това е единственото предимство, което има воинът над обикновените хора. Воинът никога не се разочарова, когато не успее да се промени.
— Но ти все още си си същата, нали, Горда?
— Не. Вече не. Единственото нещо, което те кара да мислиш, че си ти, е формата. Освободиш ли се веднъж от нея, ти си нищо.
— Но ти все още говориш, мислиш и чувстваш, както винаги си го правила, нали?
— Съвсем не. Аз съм нова.
Тя се разсмя и ме прегърна, като че ли утешаваше дете.
— Само Елихио и аз сме се освободили от формата си — продължи тя. — Голям късмет извадихме, че се освободихме от нея, докато Нагуалът беше сред нас. За вас ще е ужасно. Такава ви е съдбата. Без значение кой ще е следващият, той ще има само мен за компания. Вече ми е жал за него, който и да бъде той.
— Какво друго почувства, Горда, когато се освободи от формата си, освен че не ти достигаше енергия?
— Нагуалът ми каза, че воинът без форма започва да вижда едно око. Виждах едно око пред себе си всеки път, когато си затворех очите. Стигнах дотам, че вече не можех да си почивам; окото ме следваше, където и да отидех. Щях да полудея. Накрая, предполагам, свикнах с него. Сега дори не го забелязвам, защото е станало част от мен.
Освободилият се от формата си воин използва това око, за да започне да сънува. Когато нямаш форма, не се налага да спиш, за да сънуваш. Окото пред теб те притегли винаги, когато искаш да тръгнеш.
— Къде точно е това око, Горда?
Тя затвори очи и зашари с ръка точно пред тях, покривайки от край до край повърхността на лицето си.
— Понякога това око е съвсем малко, а друг път е огромно — продължи тя. — Когато е малко, сънуването е ясно и точно. Ако е голямо, сънуването наподобява летене над планините, когато не можеш да видиш кой знае колко. Още не съм сънувала достатъчно много пъти, но Нагуалът ми каза, че това око е моят коз. Един ден, когато стана истински безформена, вече няма да виждам окото; то ще стане точно като мен — нищо, и въпреки това ще го има, както съюзниците. Нагуалът каза че всичко се пресява през нашата човешка форма. Когато нямаме форма, тогава нищо няма форма и все пак всичко присъства. Не можех да разбера какво иска да каже с това, но сега виждам, че е бил абсолютно прав. Съюзниците са само присъствие, същото ще бъде и окото. Но засега това око е всичко за мен. Всъщност, след като имам това око, не би трябвало да имам нужда от нищо друго, за да повикам моето сънуване, дори като съм будна. Все още не съм успяла да направя това. Вероятно съм като теб, малко вироглава и ленива.