— Как правиш летенето, което ми показа нощес?
— Нагуалът ме научи как да използвам тялото си, за да правя светлини, защото ние сме светлина все пак; затова аз правя искри и светлини, които на свой ред примамват линиите на света. Видя ли такава, вече е лесно да се закача за нея.
— Как се закачаш?
— Сграбчвам я.
Тя онагледи жеста с ръцете си. Присви пръсти, подобно ноктите на граблива птица, след което събра ръцете си и ги долепи при китките, образувайки нещо като купа с присвитите нагоре пръсти.
— Трябва да сграбчиш линията като ягуар — продължи тя — и въобще да не разделяш китките. Ако го направиш, ще паднеш и ще се пребиеш.
Тя замълча, което ме накара да я погледна в очакване на още разкрития от нейна страна. — Ти не ми вярваш, нали? — попита тя. Без да ми даде време да отговоря, тя клекна и отново започна изпълнението с искрите. Бях спокоен и съсредоточен и можех да насоча неразделеното си внимание към действията й. Когато изпъваше пръстите си, всяка фибра на мускулите й изведнъж се стягаше. Това напрежение изглеждаше съсредоточено във върховете на пръстите й, откъдето се изхвърляше навън като лъчи светлина. Влагата по върховете на пръстите й бе всъщност средство за пренасяне на някакъв вид енергия, която се отделяше от тялото й.
— Как го направи, Горда? — попитах аз, гледайки я наистина с възхищение.
— Наистина не зная — рече тя. — Просто го правя. Правила съм го стотици пъти и въпреки това не знам как го правя. Когато сграбча някои от тези лъчи, чувствам, че нещо ме притегля. Наистина не правя нищо друго, освен да оставя линията, която съм сграбчила, да ме тегли. Когато искам да се върна обаче, чувствам, че линията не иска да ме пусне, и обезумявам. Нагуалът каза, че това е най-лошата ми черта. Толкова съм се изплашвала, че в някой недалечен ден сигурно ще нараня тялото си. Но аз смятам, че някой ден ще бъда дори по-безформена и тогава няма да се изплашвам, така че трябва само да издържа до този ден и всичко ще е наред.
— Кажи ми тогава, Горда, как оставяш линиите да те теглят?
— Ето пак започваш. Не знам. Нагуалът ме предупреждаваше за теб. Искаш да знаеш неща, които не подлежат на познаване.
Опитах се да й поясня, че това, което исках да разбера, са процедурите. Наистина се бях отказал да търся обяснения от всички тях, защото техните обяснения не ми казваха нищо. Да ми се опишат стъпките, които се следват, е нещо съвсем различно. — Как се научи да оставяш тялото си да се държи за линиите на света? — попитах аз.
— Научих това по време на сънуване — отвърна тя, — но наистина не знам как. Всичко за жената-воин започва със сънуването. Нагуалът ми каза, също както е казал и на теб, първо да търся ръцете си в своите сънища. Въобще не можех да ги намеря. В сънищата си нямах ръце. Години наред се опитвах да ги намеря. Всяка нощ си заповядвах да намеря ръцете си, но без никакъв резултат. Никога не намирах нищо в сънищата си. Нагуалът бе безмилостен с мен. Той каза, че трябва да ги намеря, или да умра. Затова го излъгах, че съм намерила ръцете си в съня си. Нагуалът нищо не каза, но Хенаро хвърли шапката си на пода и затанцува върху нея. Той ме погали по главата и каза, че действително съм велик воин. Колкото повече ме хвалеше, толкова по-зле се чувствах. Тъкмо мислех да кажа на Нагуала истината, когато смахнатият Хенаро насочи задника си към мен и пусна най-шумната и най-дълга пръдня, която някога съм чувала. Той всъщност ме тласна назад с нея. Тя беше като топъл насрещен вятър, отвратителен и смрадлив, точно като мен. Нагуалът се задавяше от смях.
Изтичах в къщата и се скрих там. Тогава бях много дебела, ядях много и имах много газове. Затова реших да не ям известно време. Лидия и Жозефина ми помогнаха. Не ядох нищо двайсет и три дни и тогава, една нощ, намерих ръцете си в съня си. Бяха стари и грозни, но бяха моите. Така започна всичко. Останалото беше лесно.
— А какво бе останалото, Горда?
— Следващото нещо, което Нагуалът искаше да направя, бе да се опитам да намеря къщи или постройки в сънищата си и да ги гледам, като се опитвам образът да не се разсейва. Той каза, че изкуството на сънуването се състои в това да задържа образа на съня си. Защото това е, което правим така или иначе, през целия си живот.