— Ама че копеле си! — възкликна тя изведнъж, треперейки от ярост.
Помислих, че гневът й е несправедлив. Седнах на единия край на леглото, докато тя нервно тропна с пета. После тя седна на другия край, като не ме гледаше.
— Какво точно искаш да направя — попитах аз с твърд и заплашителен тон.
— Вече ти казах! — викна тя. — Ти и аз сме еднакви. Помолих я да ми обясни какво иска да каже, без нито за миг да допуска, че аз зная каквото и да било. Тези ми думи я ядосаха още повече. Тя стана внезапно и смъкна полата си на земята.
— Това е, което искам да кажа! — викна, поглаждайки се около слабините.
Зяпнах от изненада. Осъзнах, че я гледам като пълен идиот.
— Ти и аз сме еднакви тук! — каза тя.
Бях зашеметен. Доня Соледад, старата индианка, майката на моя приятел Паблито, в действителност беше полугола на няколко крачки от мен, показвайки ми гениталиите си. Гледах я, неспособен да формулирам никаква мисъл. Единственото нещо, което разбирах, бе, че тялото й не беше като на стара жена. Имаше красиви стегнати бедра, мургави и гладки. Костите на краката й бяха едри, но нямаше никаква тлъстина.
Тя, изглежда, забеляза, че я разглеждам съсредоточено и се хвърли на леглото.
— Знаеш какво трябва да направиш — каза тя, сочейки слабините си. — Ние сме едно тук.
Тя разкри здравите си гърди.
— Доня Соледад, умолявам ви! — възкликнах аз. — Какво ви прихваща? Вие сте майката на Паблито.
— Аз съм точно като теб, част от Нагуала — отвърна тя. Създадени сме, за да се слеем.
Тя разтвори краката си и аз отскочих встрани.
— Чакайте, доня Соледад — казах аз. — Нека поговорим.
За миг изпитах див страх и една внезапна луда мисъл ми мина наум. Възможно ли беше, питах се, дон Хуан да се крие някъде наоколо, превивайки се от смях.
— Дон Хуан! — изревах аз.
Викът ми бе толкова силен и дълбок, че доня Соледад скочи от леглото и набързо се закри с полата си. Видях, че я облича, докато се провиквах отново.
— Дон Хуан!
Хукнах през къщата, викайки името на дон Хуан, докато ме заболя гърлото. В това време доня Соледад беше изскочила вън от къщата и стоеше край колата ми, гледайки ме объркана.
Приближих я и я попитах дали дон Хуан й е казал да направи всичко това. Тя кимна утвърдително. Попитах я дали той е наоколо. Каза, че не е.
— Кажи ми всичко — настоях аз.
Тя каза, че само следвала заповедите на дон Хуан. Той я принудил да се промени във воин, с цел да ми помогне. Тя заяви, че е чакала години, за да изпълни това обещание.
— Аз съм много силна сега — каза тя нежно. — Само заради теб. Но ти не ме хареса там, в стаята, нали?
Взех да й обяснявам, че не защото не съм я харесал, а съм се съобразил с чувствата си към Паблито; и изведнъж осъзнах, че нямам ни най-малката представа за това, което бях казал.
Доня Соледад изглежда беше разбрала моето объркване и каза, че това недоразумение трябва да бъде забравено.
— Сигурно си примрял от глад — каза тя оживено. — Ще ти направя нещо за ядене.
— Много неща не си ми обяснила — казах аз. — Ще бъда прям с теб — няма да остана тук за нищо на света. Ти ме плашиш.
— Задължен си да уважиш моето гостоприемство, ако ще само с чаша кафе — каза тя примирено. — Ела, да забравим случилото се.
Направи жест да влезем в къщата. В този момент чух дълбоко ръмжене. Кучето стоеше, гледайки ни, като да разбираше какво беше казано.
Доня Соледад изплашено впери поглед в мен. После погледът й омекна и тя се усмихна.
— Не се безпокой от очите ми — каза тя. — Истината е, че съм стара. Зави ми се свят. Май имам нужда от очила.
Избухна в смях и направи гримаса, гледайки през свити пръсти, сякаш бяха очила.
— Стара индианка с очила! Ама че смях — каза тя, кикотейки се.
Тогава взех решение да бъда твърд и да си тръгна веднага без никакви обяснения. Но преди да си замина, исках да оставя някои неща за Паблито и сестрите му. Отворих багажника на колата, за да извадя подаръците, които им бях донесъл. Наведох се навътре, за да взема най-напред двата пакета, които бяха в дъното, подпрени на облегалката на задната седалка, зад резервната гума. Държах вече единия и почти бях докопал другия, когато усетих мека космата ръка върху тила си. Изпищях неволно и ударих главата си в отворения капак. Обърнах се да видя. Натискът на косматата ръка не ми позволяваше да се извърна напълно, но успях да зърна сребриста ръка или лапа, увиваща се около врата ми. Изскубнах се панически и отскочих от колата, падайки на задника си все още с пакета в ръка. Цялото ми тяло се тресеше, мускулите на краката ми се свиха, скочих и побягнах.