— Разбира се, че ми е казвал — отвърна тя. — Ти само се огледай наоколо.
— Оглеждам се, Горда. Но не виждам нищо такова. Жените са изостанали. Те зависят от мъжете.
Тя се разсмя. Смехът й не беше презрителен или горчив; беше по-скоро ясен израз на радост.
— Ти познаваш света на хората по-добре от мен — рече тя убедително. — Но точно в този момент аз съм безформена, а ти не си. Казвам ти, жените са по-добри магьосници, защото има процеп пред очите ни, а пред вашите няма.
Тя не изглеждаше ядосана, но аз се почувствах задължен да обясня, че задавам въпроси и правя коментари не защото атакувам или защитавам някаква определена позиция, а защото искам тя да говори.
Тя каза, че откакто сме се срещнали, не прави нищо друго, освен да говори, и че Нагуалът я е обучил да говори, защото задачата й била същата като моята, да бъде в света на хората.
— Всичко, което казваш — продължи тя, — е отражение на света на хората. До края на посещението си ще разбереш, че говориш и действаш по начина, по който го правиш, защото се придържаш към човешката форма, също както Хенаросите и сестричките се придържат към човешката форма, когато се бият, за да се избият един друг.
— Но не трябва ли всички вие да си сътрудничите с Паблито, Нестор и Бениньо?
— Хенаро и Нагуалът казаха на всеки един от нас, че трябва да живеем в хармония, да си помагаме и да се защитаваме един друг, защото сме сами в света. Паблито бе оставен да отговаря за нас четирите, но той е страхливец. Ако зависеше от него, щеше да ни остави да умрем като кучета. Макар че, когато Нагуалът беше сред нас, Паблито бе много мил и се грижеше много добре за нас. Всички го закачаха и се шегуваха с него, че се грижи за нас, като че ли сме му жени. Нагуалът и Хенаро му казаха, малко преди да заминат, че има реалната възможност да стане Нагуалът един ден, защото ние можем да станем неговите четири вятъра, неговите четири краища. Паблито разбра това като негова задача и от този ден се промени. Стана непоносим. Започна да ни командари, като че ли наистина сме му жени.
— Попитах Нагуала за шансовете на Паблито и той ми каза, че трябва да знам, че всичко в света на воина зависи от личната сила, а личната сила зависи от безупречността. Ако Паблито е безупречен, ще има шанс. Разсмях се, като ми каза това. Познавам Паблито много добре. Но Нагуалът ми обясни, че не бива да го приемам толкова повърхностно. Той каза, че воините винаги имат шанс, независимо колко слаб. Накара ме да разбера, че аз самата съм воин и не бива да преча на Паблито с мислите си. Той каза, че трябва да се освободя от тях и да оставя Паблито на мира; каза, че за мен безупречното нещо, което трябва да направя, е да помагам на Паблито, въпреки това, което знам за него.
— Разбрах какво ми каза Нагуалът. Освен това, аз имам свой дълг към Паблито и с удоволствие посрещнах възможността да му помогна. Но знаех също, че без значение колко му помагам, той ще се провали. През цялото време знаех, че му липсва това, което е необходимо, за да бъде като Нагуала. Паблито е като дете и няма да приеме поражението си. Чувства се зле, защото не е безупречен, и въпреки това все още продължава да се опитва мислено да бъде като Нагуала.
— Как се провали?
— Веднага след като Нагуалът замина. Паблито има ужасна кавга с Лидия. Преди години Нагуалът му бе поставил задачата да бъде съпруг на Лидия, само за лице. Хората тук мислеха, че тя му е жена. На Лидия това съвсем не й харесваше. Тя е много твърд човек. Истината е, че Паблито винаги се е страхувал до смърт от нея. Те двамата никога не са са разбирали и се понасяха един друг само защото Нагуалът бе тук; но когато замина, Паблито лудна още повече и си въобрази, че има достатъчно лична сила, за да ни вземе като съпруги. Тримата Хенароси се събрали да обсъдят как да постъпи Паблито и решили, че той трябва да вземе първо най-трудната жена — Лидия. Те изчакали, докато тя остане сама, и тогава тримата влезли в къщата, сграбили я за ръцете и я тръшнали на леглото. Паблито се качил върху нея. Отначало тя си помислила, че Хенаросите си правят шега. Но когато разбрала, че всичко е на сериозно, тя ударила с глава Паблито в челото и едва не го убила. Хенаросите избягали, а Нестор трябваше с месеци да се грижи за раните на Паблито.
— Мога ли да направя нещо, за да им помогна да разберат?
— Не. За съжаление, проблемът им не е в разбирането. Те и шестимата разбират много добре. Истинският проблем е нещо друго, нещо много грозно, за което никой не може да им помогне. Те си доставят удоволствието да не се опитват да се променят. Понеже знаят, че няма да успеят да се променят, без значение колко се опитват или искат, или имат нужда да го направят, те въобще са се отказали да се опитват. Това е толкова погрешно, колкото да се чувстваме разочаровани от неуспехите си. Нагуалът им е казал, на всеки от тях, че воините, и мъжете, и жените, трябва да бъдат безупречни в своите опити да се променят, за да изплашат човешката форма и да се отърсят от нея. След години безупречно поведение настъпва един момент, казваше Нагуалът, когато формата не издържа повече и си отива, точно както си отиде от мен. В този процес, разбира се, тя може да нарани тялото, дори да го умъртви, но безупречният воин оцелява, винаги.