Внезапно почукване на външната врата я прекъсна. Ла Горда стана и отиде да отключи. Беше Лидия. Тя ме поздрави много хладно и помоли Ла Горда да отиде с нея. Двете излязоха заедно.
Зарадвах се, че оставам сам. Работих няколко часа върху бележките си. В откритата столова беше хладно и имаше достатъчно светлина.
Ла Горда се върна около обяд. Попита ме дали искам да ям. Не бях гладен, но тя настоя да ям. Каза, че контактите със съюзниците били много изтощителни и че тя самата се чувствала съвсем отпаднала. След като се нахранихме, седнахме с Ла Горда и тъкмо се канех да я попитам за „сънуването“, когато вратата шумно се отвори и влезе Паблито. Задъхваше се. Очевидно беше тичал и изглеждаше в състояние на голяма възбуда. Остана до вратата за момент, опитвайки се да си поеме дъх. Не беше се променил много. Изглеждаше малко по-стар или по-пълен, или може би само no-мускулест. Все още си беше, обаче, много слаб и жилав. Кожата му беше бледа, като че ли отдавна не бе излизал на слънце. Кафявият цвят на очите му се подчертаваше от някаква лека умора, изписана на лицето му. Спомнях си Паблито с една дяволита усмивка; докато стоеше там, загледан в мен, усмивката му беше чаровна както винаги. Той притича до мястото, където седях, и улови ръцете ми за момент, без да каже нито дума. Станах. Тогава той нежно ме разтърси и ме прегърна. Аз самият бях безкрайно щастлив да го видя. Подскачах на едно място в изблик на инфантилна радост. Не знаех какво да му кажа. Най-сетне той наруши мълчанието.
— Маестро — рече той тихо, навеждайки леко глава, като че ли ми се поклоняваше.
Обръщението „маестро“, което означава учител, ме изненада. Извърнах се, като че ли търсех някого зад гърба си. Нарочно направих това движение бавно, за да му покажа, че съм озадачен. Той се усмихна и единственото нещо, което ми дойде наум, бе да го попитам откъде знае, че съм тук.
Отговори ми, че той, Нестор и Бениньо били принудени да се върнат поради някакво необичайно предчувствие, което ги накарало да тичат ден и нощ, без да спират. Нестор отишъл в тяхната къща, за да види има ли нещо там, което би обяснило чувството, което ги водело. Бениньо отишъл в къщата на Соледад, а той самият дошъл в къщата на момичетата.
— Улучи десятката, Паблито — рече Ла Горда и се разсмя.
Паблито не отговори. Хвърли й кръвнишки поглед.
— Обзалагам се, че полагаш всички усилия да ме изхвърлиш оттук — каза той с гневен тон.
— Не се заяждай с мен, Паблито — отвърна Ла Горда невъзмутимо.
Паблито се обърна към мен и се извини, след което добави на много висок глас, сякаш искаше някой друг в къщата да го чуе, че е донесъл своя собствен стол, на който да седи, и че ще го постави, където пожелае.
— В къщата няма никой друг, освен нас — рече меко Ла Горда и се засмя тихо.
— Все едно, ще внеса стола си — каза Паблито. — Нямаш нищо против, нали Маестро?
Погледнах Ла Горда. Тя ми даде почти незабележим одобрителен знак с върха на крака си.
— Донеси го. Донеси каквото искаш — казах аз. Паблито излезе навън.
— Те всички са такива — рече Ла Горда, — и тримата. След няколко мига Паблито се върна, като носеше на раменете си един стол с необичаен вид. Формата на стола следваше извивката на гърба му и както го беше сложил на раменете си, наопаки, приличаше на раница.
— Мога ли да го сваля? — попита ме той.
— Разбира се — отвърнах аз, премествайки пейката, за да му направя място.
Той се разсмя с пресилена непринуденост.
— Не си ли ти Нагуалът? — попита ме той, след което погледна Ла Горда и добави: — Или трябва да чакаш заповеди?
— Аз съм Нагуалът — казах аз шеговито, за да му угодя.
Усетих, че още малко и ще се сбие с Ла Горда; тя сигурно също го бе усетила, защото се извини и излезе откъм задната страна.
Паблито сложи стола си на земята и бавно ме обиколи, като че ли инспектираше тялото ми. След това взе тесния си стол с ниска облегалка, завъртя го и седна, като сложи скръстените си ръце върху облегалката на стола, който бе направен така, че да му е максимално удобно в тази поза. Седнах с лице към него. Настроението му се беше променило изцяло в момента, в който Ла Горда излезе.