— Трябва да ти се извиня, че се държах по този начин — каза той с усмивка. — Но трябваше да разкарам тази вещица.
— Толкова ли е лоша тя, Паблито?
— И още как — отвърна той.
За да сменя темата, му казах, че има много добър и преуспяващ вид.
— Ти също изглеждаш добре, Маестро — рече той.
— Що за глупост е това да ме наричаш Маестро? — попитах го с шеговит тон.
— Нещата не са същите, каквито бяха — отвърна той. — Ние сме в нов свят и Свидетелят казва, че сега ти си Маестро, а Свидетелят не може да греши. Но той сам ще ти разкаже цялата история. Не след дълго той ще бъде тук и ще се зарадва да те види отново. Смятам, че досега вече трябва да е почувствал, че си тук. Докато се връщахме, ние всички имахме чувството, че вероятно си тръгнал, но никой от нас не почувства, че вече си пристигнал.
Тогава му казах, че бях дошъл с единствената цел да видя него и Нестор; че те са единствените хора на света, с които мога да говоря за нашата последна среща с дон Хуан и дон Хенаро, и че повече от всичко имам нужда да си изясня съмненията, които тази последна среща бе породила в мен.
— Ние сме свързани един с друг — рече той. — Ще направя всичко, каквото мога, за да ти помогна. Знаеш това. Но трябва да те предупредя, че не съм толкова силен, колкото ти би искал да бъда. Вероятно ще е по-добре изобщо да не разговаряме. Но, от друга страна, ако не разговаряме, никога няма да разберем каквото и да е.
Много внимателно обмислих и формулирах въпроса си. Обясних, че в центъра на рационалното ми затруднение стои един-единствен проблем.
— Кажи ми, Паблито — рекох аз, — действително ли скочихме с телата си в бездната?
— Не знам — отвърна той. — Наистина не знам.
— Но нали беше там с мен.
— В това е въпросът. Бях ли наистина там?
Почувствах се раздразнен от загадъчните му отговори. Имах усещането, че ако го раздрусам или го притисна, нещо в него ще се освободи. За мен беше очевидно, че той нарочно не издава нещо с голяма стойност. Възпротивих се, че се държи потайно с мен, след като сме се споразумели да си имаме пълно доверие.
Паблито поклати глава, сякаш в мълчаливо несъгласие с моето обвинение.
Помолих го да ми разкаже цялото си преживяване, като започне от времето преди да скочим, когато дон Хуан и дон Хенаро ни подготвяха заедно за последната атака.
Разказът на Паблито бе объркан и непоследователен. Всичко, което можеше да си спомни за последните няколко мига преди да скочим в бездната, беше, че след като дон Хуан и дон Хенаро се сбогуваха с нас и изчезнаха в тъмнината, неговата сила намаляла, щял да падне по очи, но аз съм го хванал за ръката и съм го извел до ръба на бездната и там му причерняло.
— Какво се случи, след като ти причерня, Паблито?
— Не знам.
— Нямаше ли сънища или видения? Какво видя?
— Що се отнася до мен, нямах никакви видения или, ако съм имал, не съм могъл да им обърна внимание. Поради липсата на безупречност у мен ми е невъзможно да ги запомням.
— А после какво се случи?
— Събудих се в старата къща на Хенаро. Не знам как съм се озовал там.
Той замълча, докато аз трескаво зарових в съзнанието си за някой въпрос, коментар, критична бележка или каквото и да е, което би го подтикнало да каже още нещо. Досега нищо в разказа на Паблито не би могло да ми послужи като потвърждение на това, което се бе случило на мен. Чувствах се измамен. Почти му бях ядосан. Чувствата ми бяха смесица от съжаление към Паблито и мен самия и в същото време най-дълбоко разочарование.
— Съжалявам, че така те разочаровах — рече Паблито.
Първата ми реакция на думите му беше да прикрия чувствата си и да го уверя, че въобще не съм разочарован.
— Аз съм магьосник — каза той, смеейки се, — нищожен, но достатъчно добър, за да знам какво ми казва тялото ми. А в този момент то ми казва, че ти си ми ядосан.
— Не съм ядосан, Паблито! — извиках аз.
— Така казва разумът ти, но не и тялото — рече той. — Тялото ти е ядосано. Разумът ти, обаче, не намира причина да ми е ядосан, и така, ти си под кръстосан огън. Най-малкото, което мога да сторя за теб, е да оправя това. Твоето тяло е ядосано, защото знае, че аз не съм безупречен и че само безупречен воин може да ти помогне. Твоето тяло е ядосано, защото чувства, че се похабявам. То е разбрало всичко това в момента, в който влязох през онази врата.
Не знаех какво да кажа. Почувствах, че ме залива поток от постфактумни осъзнавания. Вероятно беше прав, като казва, че тялото ми е знаело всичко това. Във всеки случай прямотата, с която ме бе изправил пред собствените ми чувства, беше притъпила ръба на моята отчаяност. Започнах да се питам дали пък Паблито просто не играеше някаква игра с мен. Казах му, че след като е толкова прям и дързък, едва ли е възможно да е толкова слаб, колкото се обрисува.