— Моята слабост е, че имам копнежи — рече той почти шепнешком. — Стигнах дори дотам, че копнея животът ми да е живот на един обикновен човек. Можеш ли да си представиш?
— Не говориш сериозно, нали, Паблито? — възкликнах аз.
— Напротив — отвърна той. — Копнея за огромната привилегия да ходя по тази земя като обикновен човек, без това ужасно бреме.
Сметнах позицията му просто за абсурдна и се улових, че отново и отново извиквам, че не е възможно да говори сериозно. Паблито ме погледна и въздъхна. Завладя ме внезапно предчувствие. Той изглеждаше готов да се разплаче. Предчувствието ми отстъпи място на едно дълбоко чувство на състрадание и съпричастност. Никой от нас не можеше да помогне на другия.
В този момент Ла Горда се върна в кухнята. Паблито незабавно се оживи. Той скочи на крака и започна да тропа по пода.
— Какво, по дяволите, искаш? — изкрещя той с писклив, нервен глас. — Защо все слухтиш наоколо?
Ла Горда се обърна към мен, като че ли той не съществуваше. Тя учтиво каза, че отива в къщата на Соледад.
— Какво, по дяволите, ни интересува къде отиваш? — изкрещя той. — Върви в пъкъла, ако искаш.
Той тропаше по пода като глезено дете, докато Ла Горда стоеше и се смееше.
— Хайде да се махаме от тази къща, Маестро — каза той високо.
Внезапната му промяна от мъка към гняв ме плени. Бях погълнат да го гледам. Една от чертите му, на която винаги съм се възхищавал, бе пъргавината му; дори като тропаше с крака, в движенията му имаше грация.
Внезапно той се пресегна през масата и почти изтръгна бележника от ръцете ми. Сграбчи го с палеца и показалеца на лявата си ръка. Трябваше да го притисна и с двете си ръце, като използвам цялата си сила. В дръпването му имаше такава необикновена енергия, че ако действително беше искал да вземе бележника, лесно би могъл да го измъкне от хватката ми. Той го пусна и докато отделяше ръката си, аз видях краткотраен образ на нейно продължение. Стана толкова бързо, че бих могъл да го обясня като зрителна измама от моя страна, като резултата от раздрусването, което преживях поради необходимостта да стоя полуизправен, теглен от силата на неговото дърпане. Но дотогава вече бях научил, че с тези хора не мога нито да се държа по обичайния си начин, нито да обясня каквото и да е по обичайния си начин, затова дори и не се опитах.
— Какво е това в ръката ти, Паблито? — попитах аз. Той се отдръпна изненадан и скри ръката зад гърба си. Погледна ме с празно изражение и смутолеви, че искал да напуснем къщата, защото му се виело свят. Ла Горда се разсмя гръмко и каза, че Паблито умее да заблуждава толкова добре, колкото и Жозефина, може би дори по-добре, и че ако съм го насилел да каже какво е имало в ръката му, той ще припадне и след това Нестор ще трябва да се грижи за него с месеци.
Паблито започна да се дави. Лицето му стана почти моравочервено. Ла Горда му каза с безразличен тон да престане с разиграването на театър, защото няма публика; тя тръгвала, а аз не съм имал много търпение. След това тя се обърна към мен и ми каза с извънредно властен тон да стоя там и да не отивам в къщата на Хенаросите.
— Защо, по дяволите? — изкрещя Паблито и скочи пред нея, като че ли да й попречи да тръгне. — Каква наглост! Да казва на Маестрото какво да прави!
— Снощи имахме сблъсък със съюзниците във вашата къща — каза му тя информативно. — Нагуалът и аз все още не сме се възстановили от него. На твое място, Паблито, аз бих се заловила за работа. Нещата се промениха. Всичко се промени, откакто той дойде.
Ла Горда излезе през входната врата. Тогава осъзнах, че наистина тя изглеждаше много уморена. Вероятно обувките й бяха твърде тесни или може би тя беше твърде отпаднала, та влачеше леко краката си. Изглеждаше дребна и крехка.
Помислих си, че сигурно и аз имам толкова уморен вид. Тъй като в къщата нямаше огледала, имах желанието да изляза навън и да се огледам в страничното огледало на колата си. И вероятно щях да го направя, но Паблито ми попречи. Той ме помоли най-настоятелно да не вярвам ни дума от това, което Ла Горда беше казала за неговото умение да заблуждава. Отвърнах му да не се притеснява за това.
— Ти въобще не харесваш Ла Горда, нали? — попитах аз.
— И питаш — отвърна той с гневен поглед. — Ти знаеш, по-добре от всеки друг, що за чудовища са тези жени. Нагуалът ни каза, че един ден ще дойдеш тук само за да попаднеш в капана им. Той ни помоли да сме нащрек и да те предупредим за техните планове. Нагуалът каза, че имаш една от четирите възможности. Ако нашата сила е мощна, ще можем сами да те доведем тук, да те предупредим и да те спасим; ако силата ни е слаба, ние самите ще пристигнем тук тъкмо навреме, за да видим трупа ти; третата възможност беше да те намерим вече роб или на онази вещица Соледад, или на тези отвратителни мъжкарани; четвъртата и най-слаба възможност бе да те намерим жив и здрав.