Нагуалът ни каза, че ако оцелееш, тогава ти ще бъдеш Нагуала и ние трябва да ти вярваме, защото само ти ще можеш да ни помогнеш.
— Ще направя всичко за теб, Паблито. Знаеш това.
— Не само за мен. Аз не съм сам. Свидетелят и Бениньо са с мен. Ние сме заедно и ти трябва да помогнеш на всички ни.
— Разбира се, Паблито. Това се разбира от само себе си.
— Хората тук никога не са ни закачали. Проблемите ни са с онези противни мъжкарани. Не знаем какво да правим с тях. Нагуалът ни нареди да останем при тях каквото и да се случи. На мен ми даде лична задача, но аз се провалих. Преди бях много щастлив. Ти си спомняш. Сега като че ли вече не мога да управлявам живота си.
— Какво се случи, Паблито?
— Тези вещици ме изгониха от къщи. Настаниха се в къщата ми и ме изхвърлиха като боклук. Сега живея в къщата на Хенаро заедно с Нестор и Бениньо. Дори трябва сами да си готвим. Нагуалът знаеше, че това може да се случи, и възложи на Ла Горда задачата да посредничи между нас и онези три кучки. Но Ла Горда е все още това, което Нагуалът обичаше да я нарича — Стокилограмово дупе. Това бе прякорът й години наред, защото заковаваше кантара на сто килограма.
Паблито се закиска при спомена за Ла Горда.
— Тя беше най-дебелата, най-смръдливата повлекана, която някога си виждал — продължи той. — Сега е наполовина на предишните си размери, но тук, в главата, е все още същата дебела, тромава жена и не може да направи нищо за нас. Но сега ти си тук, Маестро, и това слага края на неприятностите ни. Сега сме четири на четири.
Исках да вметна една забележка, но той ме спря.
— Остави ме да довърша, каквото имам да казвам, преди да се е върнала онази кучка да ме изхвърли навън — рече той, като неспокойно поглеждаше към вратата. — Знам, че те са ти казали, че вие петимата сте едни и същи, защото сте децата на Нагуала. Това е лъжа! Ти си освен това и като нас, Хенаросите, защото Хенаро също помогна за твоята сияйност. Разбираш ли? Затова не вярвай какво ти казват. Ти също си един от нас. Тези вещици не знаят, че Нагуалът ни каза всичко. Те си мислят, че само те знаят. Нас двама Толтеки са ни правили. Ние сме деца и на двамата. Тези вещици…
— Чакай, чакай, Паблито — казах аз, закривайки с ръка устата му.
Той стана, очевидно изплашен от внезапното ми движение.
— Какво искаш да кажеш с това, че двама Толтеки са ни правили?
— Нагуалът ни каза, че ние сме Толтеки. Всички ние сме Толтеки. Той каза, че Толтек е лице, което приема и задържа тайните. Нагуалът и Хенаро са Толтеки. Те ни дадоха своята особена сияйност и своите тайни. Ние приехме техните тайни и сега ги държим.
Употребата на думата Толтек ме озадачи. Познавах само антропологичното й значение. В този контекст тя винаги се отнася до културата на нахуатъл — говорещи хора, населявали Централно и Южно Мексико, които по времето на завладяването на страната вече са били изчезнали.
— Защо ни нарича Толтеки? — попитах аз, като не знаех какво друго да кажа.
— Защото сме такива. Вместо да каже, че сме магьосници, той каза, че сме Толтеки.
— В такъв случай, защо наричаш сестричките вещици?
— А, това е, защото ги мразя. То няма нищо общо с това, което сме.
— Нагуалът на всеки ли го е казал?
— Разбира се. Всички знаят.
— Но на мен никога не ми го е казал.
— Защото си много образован и все говориш за разни глупости.
Той се разсмя с пресилен, висок глас и ме потупа по гърба.
— А да ти е казвал случайно Нагуалът, че Толтеките са били древни хора, които са живели в тази част на Мексико? — попитах аз.
— Ето, виждаш ли? Затова не ти е казал. Старият гарван сигурно не е знаел, че са били древни хора.
Той се залюля в стола си, като се разсмя. Смехът му беше много приятен и заразителен.
— Ние сме Толтеките, Маестро — рече той. — Бъди сигурен, че сме. Това е всичко, което знам. Но можеш да попиташ Свидетеля. Той знае. Аз отдавна съм загубил интерес.
Той стана и отиде до печката. Последвах го. Той изследва една тенджера, която се вареше на слаб огън. Попита ме дали знам кой е приготвил тази храна. Бях съвсем сигурен, че Ла Горда я е приготвила, но казах, че не знам. Той я подуши четири-пет пъти на кратки вдишвания, като куче. След това обяви, че неговият нос му казал, че Ла Горда я е сготвила. Попита ме дали съм ял и като му казах, че съм привършил с яденето тъкмо преди да дойде, той взе една паница от лавицата и си сипа огромна порция. Той горещо ми препоръча да ям храна, сготвена само от Ла Горда, и да използвам само нейната паница, както той самият правеше сега. Казах му, че Ла Горда и сестричките ми сервираха храната в някаква тъмна паница, която държаха на една лавица отделно от останалите. Той каза, че тази паница е била на Нагуала. Върнахме се на масата. Той яде много бавно и въобще не проговори. Тоталната му задълбоченост в яденето ме накара да осъзная, че те всички постъпваха така: ядяха в пълно мълчание.