— Нагуалът ми каза също, че ако аз се проваля, и ти самият няма да имаш големи шансове. Той каза, че ако тя те убие, аз трябва да избягам и да бягам, за да спася живота си. Той се съмняваше дали ще успея да стигна дори до пътя. Той каза, че с твоята сила и с това, което вещицата вече знае, тя ще е несравнима. Така че, когато почувствах, че не бях успял да покоря четирите вятъра, се сметнах мъртъв. И, разбира се, намразих онези жени. Но днес, Маестро, ти ми носиш нова надежда.
Казах му, че неговите чувства към майка му много са ме развълнували. Всъщност бях ужасен от всичко, което се бе случило, но дълбоко се съмнявах, че му бях донесъл каквато и да е надежда.
— Носиш ми надежда — възкликна той с голяма увереност. — През цялото това време се чувствах ужасно. Когато собствената ти майка те гони с брадва, никой не би се чувствал щастлив. Но сега тя вече не представлява опасност, благодарение на теб и на това, което ти направи.
— Онези жени ме мразят, защото са убедени, че съм страхливец. Те просто не могат да проумеят с тъпите си глави, че ние сме различни. Има една съществена разлика, която отличава теб и онези четири жени от мен, Свидетеля и Бениньо. Вие и петимата сте били почти умрели, когато Нагуалът ви е открил. Той ни каза, че веднъж ти дори си се опитал да се самоубиеш. С нас не беше същото. Ние бяхме живи, здрави и щастливи. Ние сме противоположни на вас. Вие сте отчаяни хора; ние — не. Ако Хенаро не бе влязъл в живота ми, днес аз щях да бъда един щастлив дърводелец. Или може би щях да съм умрял. Без значение. Щях да съм направил, каквото можех, и това щеше да е чудесно.
Думите му ме хвърлиха в странно настроение. Трябваше да призная, че беше прав за това, че онези жени и аз бяхме отчаяни хора. Ако не бях срещнал дон Хуан, без съмнение щях да съм мъртъв, но за разлика от Паблито, не бих могъл да кажа, че ми е все едно. Дон Хуан бе дал живот и сила на тялото ми и свобода на духа ми.
Изявленията на Паблито ме накараха да си спомня нещо, което дон Хуан ми беше казал веднъж, когато разговаряхме за един старец, мой приятел. Дон Хуан бе казал много категорично, че животът или смъртта на стареца нямат никакво значение. Малко се разсърдих на това, което сметнах за излишно многословие от страна на дон Хуан. Казах му, че от само себе си се разбира, че животът и смъртта на този старец нямат значение, тъй като нищо в света не би могло да има каквото и да е значение, освен лично за всеки от нас. „Ето, каза го!“ — възкликна той и се разсмя. „Точно това имам предвид. Животът и смъртта на този старец нямат никакво значение лично за него. Могло е той да умре през 1929, или през 1950, или пък да живее до 1995. Без значение. Всичко е еднакво глупаво за него.“ Животът ми, преди да срещна дон Хуан, бе такъв. Нищо нямаше значение за мен. Държах се сякаш някои неща ме вълнуват, но това беше само пресметнато поведение, за да изглеждам като чувствителен човек.
Паблито ми заговори и прекъсна размишленията ми. Искаше да знае дали ме е оскърбил. Уверих го, че няма нищо. За да подновя разговора, го запитах къде е срещнал дон Хенаро.
— Случи се така, че моят майстор се разболя — каза той. — И се наложи аз да отида на градския пазар вместо него, за да построя няколко нови павилиона за дрехи. Работих там два месеца. Докато бях там, се запознах с дъщерята на собственика на един от павилионите. Влюбихме се един в друг. Направих щанда на баща й малко по-голям от другите, за да можем да се любим с нея под тезгяха, докато сестра й обслужва клиентите.
Един ден Хенаро донесъл торба с лечебни растения на един дюкянджия на отсрещната страна на улицата и докато разговаряли, забелязал, че щандът за дрехи се клати. Внимателно го разгледал, но видял само сестрата, която седяла в един стол и дремела. Дюкянджията казал на Хенаро, че щандът се клати така всеки ден по това време. На следващия ден Хенаро довел Нагуала да види как щандът се тресе; без съмнение и на този ден той се разтресъл. На следващия ден те отново дошли и той пак се клател. Така те изчакали, докато изляза. Този ден се запознах с тях, а скоро след това Хенаро ми каза, че е билкар и ми предложи да ми приготви една доза, от която никоя жена няма да ми устои. Аз обичах жените и се хванах на въдицата. Той безспорно ми направи обещаната доза, но му отне десет години. Междувременно го опознах много добре и го заобичах повече, отколкото ако ми беше роден баща. И сега страшно ми липсва. Така че, виждаш, той ме изигра. Понякога се радвам, че го направи; през повечето време, обаче, ми е неприятно от това.